Възходът и падението на Тулон

Преди 11 години през този месец Тулон започна изкачването си към върха на европейското ръгби. През 2011-2012 г. те достигнаха до финалите на Топ 14 и Challenge Cup, като загубиха и двете, но научиха уроци, които се оказаха безценни през следващите години.

През 2013 г. Тулон спечели Купата на шампионите, първата от трите си последователни титли – постижение, което остава безпрецедентно в историята на турнира. Клубът от Лазурния бряг вдигна и титлата в Топ 14 през 2014 г., което беше последният акт в звездната кариера на Джони Уилкинсън.

Английският халф пристигна в Тулон през 2009 г. и си тръгна пет години по-късно като бог в очите на местните. Живях на средиземноморското крайбрежие в продължение на пет години и мога да кажа с авторитет (и обич), че в тази част на света има по-спокойно отношение към живота. Така че, когато Уилкинсън се появи в Тулон, това беше нещо като шок за всички тях. Никога не бяха виждали играч с неговата работна етика или стремеж към съвършенство.

Той се превърна в осиновен син. Той не беше единственият член на отбора на Тулон, който беше приет в семейството. Джо ван Нийкерк, Мат Гито, Бакис Бота, Карл Хеймън, Дрю Мичъл, Хуан Смит, Стефън Армитидж, Хуан Мартин Фернандес Лоббе, Крис Масо и Андрю Шеридан бяха прегърнати в лоното на Тулон.

Те бяха преди всичко приятели. Силни характери с независим ум. Хеймън и Армитидж прекараха лятото на 2015 г. в изкачване на Монблан, а Бота съчета ръгбито си с компания за производство на органично месо; Гито и Мичъл забавляваха последователите си в социалните мрежи с всевъзможни авантюри, сред които последният счупи световния рекорд за пробягване на 100 метра с дървени обувки. Сега Ван Ниеркерк ръководи духовно убежище в Коста Рика, а Шеридан работи във винарската индустрия във Франция.

Всички в състава на Тулон, който се оформи преди десетилетие, бяха на една и съща възраст, родени в последната година на 70-те или в началото на 80-те години; те бяха играли ръгби в тийнейджърска възраст, следователно в аматьорската ера, и очакваха да съчетаят страстта си с „истинска работа“. Уилкинсън, например, е получил място в университета Дърам, но вместо това става професионалист през 1997 г., две години след като ръгбито престава да бъде аматьорско.

Краят на 90-те години на ХХ век е изключителен период в ръгби съюза. Трябваше да го преживееш, за да оцениш колко е луд. Клубовете забогатяваха, а след това фалираха – като Бедфорд и Ричмънд – и играчите се оказа, че печелят много пари. Но треньорите не се превърнаха в професионалисти за една нощ, както и материалната база или философията. Те все още бяха подчертано аматьорски.

Така че млади играчи като Уилкинсън, Хеймън и Ван Ниеркерк се учеха от ранна възраст да стоят на собствените си крака. Не са били глезени и разглезвани, нито защитавани и контролирани, нито пък им се е налагало да се борят с тиранията на социалните медии. Така че те се превърнаха в добре развити млади мъже, които се наслаждаваха на късмета си да бъдат първото поколение ръгби звезди, които си изкарват добре прехраната с любимия си спорт.

Каква е значимостта на тези разсъждения с розови очила?

Защото то е от основно значение за разбирането на причината за доминацията на Тулон през 2010 г. и също така е неразделна част от обяснението на тъжния упадък на клуба през последните сезони.

Кой можеше да си представи, че когато през 2015 г. Тулон победи Клермон и спечели третата си европейска титла, това ще бъде последната купа за шест години и повече. През миналия сезон те завършиха на осмо място в Топ 14, като по този начин не успяха да се класират за Купата на шампионите през следващия сезон, а във френската преса се появиха слухове за напрежение извън терена.

Президентът Бернар Льометр отрече информацията, че се е сбил с треньора Патрис Колазо по време на разговора на полувремето срещу Кастрес през юни, въпреки че призна, че е влязъл в съблекалнята.

След това, през юли, Midi Olympique, ръгби вестникът с безупречни източници, твърди, че Лемаитр иска да продаде Тулон 18 месеца след като пое контрола от Мурад Буджелал. Midi твърди, че Лемаитр е стигнал дотам, че е повдигнал въпроса пред Люсиен Симон, вицепрезидент на Националната ръгби лига (LNR), ръководния орган на Топ 14.

Кой би могъл да вини Лемаитр, ако наистина иска да продаде? Човекът, натрупал състоянието си във фармацевтичната индустрия, стана мажоритарен акционер на Тулон през декември 2019 г., а Буджелал се отказа от останалите си дялове в клуба през февруари 2020 г., месец преди коронавирусът да разтърси света. Оттогава френските ръгби стадиони са затворени за публиката (с изключение на няколко седмици в началото на миналия сезон) и всеки клуб усеща финансовото затруднение. Не че Лемаитр е получил съчувствие от Буджелал, който продължава да е огорчен от начина, по който беше изхвърлен от Тулон 14 години след като стана президент.

В интервю тази седмица той заяви, че „съжалява“, че е продал клуба на човека, на когото го е продал – човек, когото Буджелал определи като „манипулативен“ и „самовлюбен“. Той допълни, че „човек трябва да уважава миналото, а той не го прави“ и напомни на Лемаитр, че именно той, Мурад, е направил Тулон клуба, който е или поне беше.

Проблемът на Буджелал е, че егото му е толкова голямо, колкото и банковата му сметка, и макар че милионите му финансираха клуба в продължение на много години, единственото нещо, което никога не можеше да си купи, беше задълбоченото познаване на ръгбито. Така че, макар и да изгради империя, той също така я унищожи поради невежеството си.

Той например боготвореше Уилкинсън, наричайки го „най-великия“ при пенсионирането му, защото Джони пускаше феноменалните си дроп голове и изпълняваше наказателните удари, ясни като бял ден. Той не видя и не разбра труда, положен от нападателите, играчи като Армитидж и Хеймън, които си тръгнаха без особени похвали. „Той е специален тип човек, във всяко едно отношение“, каза Армитаж за Буджелал, когато той си тръгна през 2016 г. „В края на краищата той донякъде ме накара да искам да намразя Тулон, когато си тръгвах, като ми създаваше трудности… това беше ужасна част след петте години, прекарани в клуба.“

Но преди всичко Буджелал не успя да разбере какво направи отбора на Тулон отпреди 10 години толкова успешен. Както написах в началото, това беше симбиозата на група играчи, които бяха хора с талант и характер, мотивирани преди всичко не от парите, а от самоуважението. Те бяха толкова отдадени на Тулон, колкото биха били и за Англия, All Blacks, Франция, Австралия и Аржентина.

Фаталният недостатък на Буджелал беше, че повярва, че с неговите пари може да продължи успеха със следващото поколение световни звезди. Затова той пръска пари без особени ограничения, подписвайки с Ayumu Goromaru от Япония (с обявена месечна заплата от 200 000 евро), Rhys Webb от Уелс, Samu Manoa от Щатите, JP Pietersen от Южна Африка, Julian Savea от Нова Зеландия и много други. Никой от тях не постигна успех, а някои, като Уеб и Савеа, бяха изпратени по пътя си с остри упреци от Тулон.

В защита на играчите не помогна и фактът, че за две години Буджелал премина през четирима треньори – Диего Домингес, Майк Форд, Ричард Кокерил и Фабиен Галтие – преди да назначи Колазо през лятото на 2018 г. Три години по-късно кабинетът за трофеи остава празен, а наследникът на Буджелал – Лемаитр – очевидно става все по-нетърпелив, което не е изненадващо, като се има предвид, че за това време бюджетът на клуба се е увеличил от 30 млн. евро на 32,4 млн. евро. В интервю по-рано този месец Колазо намекна, че знае, че бъдещето му в Тулон вероятно зависи от това дали ще успее да донесе някаква Купа през този сезон. „Разбирам разочарованието и неудовлетвореността“, каза той. „Знам, че има много неща за доказване, но ние ще го направим. Трябва да вземем със себе си привържениците и да дадем друг облик [на клуба]“.

В годините на слава човекът с анцуга беше Бернар Лапорт, бивш треньор на Франция, а през последните пет години президент на FFR. Лапорт е проницателен човек и когато беше начело на Тулон, ръката му беше лека; е, какво повече имаше да предаде на Бота,Уилко, Гито и други с целия им опит и постижения?

„От гледна точка на треньорството по ръгби нямаше кой знае какво… играчите наистина се тренираха сами“, спомня си Стив Уолш, Lancastrian, който беше силов и кондиционен треньор в Toulon от 2010 до 2014 г. „Ставаше дума за инвестиране на време в тях като хора. Да отидеш на кафе с тях, да седнеш да си поговориш. Бернар Лапорте беше добър в това. Той беше мениджър, а не треньор, и неговият подход „морков и пръчка“ работеше. Всичко беше просто. Кратки, остри тренировки и няколко срещи седмично. Това беше всичко. Никакъв видеоанализ на съперника. Както казваше Бърни: „Няма нужда да гледаме никакви видеоклипове; ако играем добре, ще спечелим“.

В крайна сметка Лапорт знаеше, че може да се довери на играчите; това бяха горди мъже, които никога нямаше да подведат себе си или клуба.

Тъжната истина е, че вече не ги правят такива. Това не означава, че е обидно за съвременните професионалисти, но е факт, че те са отгледани в напълно различна среда от тази, която са преживявали играчите, навършили пълнолетие в края на 90-те години. Днес с играчите се отнасят като с деца, а треньорите не насърчават инициативата, а се страхуват от нея.

Имах привилегията да бъда сред публиката на „Стад дьо Франс“ в последния ден на май 2014 г., когато Тулон победи Кастрес, за да спечели Топ 14 и да си осигури европейски и местен дубъл. Това беше и последният мач в кариерата на Уилкинсън, а уредбата на стадиона отдаде почит на неговия подвиг, като прозвуча „God Save the Queen“. Хиляди френски гласове запяха заедно с него. Джони все още липсва на Англия, но на Тулон той липсва повече.