След трудна седмица играчите на Уелс намериха впечатляващо ниво на съпротива в себе си в един драматичен ден в Кардиф.

Докато Шотландия се опитваше да се измъкне от дъжда в Кардиф, а часовникът беше в червено, изглеждаше, че няма как да пробие червената стена, която стоеше високо пред тях.

Фин Ръсел, непостоянният плеймейкър на Шотландия, е човек, който просто не може да не се усмихва.

Независимо дали е прекалил с началния удар или е изпуснал дузпа, първата реакция на симпатичната десетка винаги е да се усмихне, без да му пука за нищо на света.

Приблизително десет минути преди края на трудния и пулсиращ сблъсък в Кардиф това щастливо настроение изчезна.

При равенство в резултата и напрегнат мач, шансовете на Шотландия за първа победа в Кардиф напуснаха терена заедно с Ръсел, който беше наказан за умишлено бутане напред

Първоначално усмивката беше невярваща, съчетана с поклащане на глава. Скоро тя щеше да избледнее – и нямаше да се върне преди последния съдийски сигнал.

За Уелс това беше перфектният отговор на една нещастна седмица. Още от самото начало се появи решимостта да се поправят някои грешки.

Ако е необходимо доказателство, че способността на Уелс да се възстановява по-добре от Алън Партридж не е намаляла, то това е точно това.

Миналата седмица Ник Томпкинс се представи малко необичайно в Дъблин. Това, което го отличава като играч, е неговият донякъде маниакален стил, суров сноп от енергия с формата на зайче Duracell.

В Ирландия това се изразяваше в безмилостен поток от ръкопляскания и призиви, с които се опитваше всячески да вдигне на крака съотборниците си от Уелс в губещата кауза. Като се има предвид колко мрачна беше ситуацията, той изглеждаше малко като последното дете, на което е казано, че Дядо Коледа може би не е истински.

Въпреки това, без да се преувеличава промяната в характера на Томпкинс, в него имаше стомана. Когато Уелс владееше топката, центърът непрекъснато викаше към външните си бекове.

„Говори с мен“, крещеше той с толкова голяма настойчивост, колкото и сериозност. „Трябва да говориш.“

Когато имаше прекъсване на играта, той или казваше някаква реплика на съотборниците си, придружена от изразителни сигнали с ръце, или даваше съвет на своя капитан Дан Биггар.

Разбира се, капитанът на Уелс не е никак стеснителен. По случай 100-ата си среща той показа – както като опитен халф, така и като начинаещ капитан – нещо, което олицетворява досегашната му кариера.

Имаше ли някакво съмнение, че няма да го направи, звездата на Нортхемптън Сейнтс даде пример – съчетавайки суровата, нефилтрирана жажда за победа с личен подход към съдиите

„Страхотен мач“, изкрещя той на нападателите си, доста подобрени след провала от миналата седмица. „Страхотен мач. Запазете тази енергия.“

При едно движение, когато съдията Ник Бери попречи на полузащитника да изпълни бързо дузпа за тъч, Биггар реагира рязко: „Няма да го пропусна оттам, не се притеснявайте!“

Не е изненадващо, че Шотландия познаваше заплахата от Биггар. Твърде често се чуваха шотландски гласове, които крещяха – и от двете страни на топката – да гледат или да се насочат към уелсеца.

Именно решимостта на Уелс да поправи грешките, да отвърне на удара с характерния си стил, ги вкара в битката с наближаването на финалната права.

След момента на лудост на Ръсел топката беше в полето на Уелс.

Пътят към победата не беше най-гладкият.

Бързият дроп гол на Биггар, който в крайна сметка щеше да се окаже решаващ, беше посрещнат с повече от нотка на разочарование от полузащитника, докато се оттегляше.

Той просто погледна нагоре към уелската атака, която се бе разпиляла пред него, малко недоволен, че Уелс е спечелил само три точки.

Лиъм Уилямс също сподели това чувство, като опорният полузащитник посочи въображаемия часовник на ръката си, докато изричаше думата „време“ към полузащитника.

Това нямаше голямо значение. Уелс беше начело. Шотландия трябваше да ги преследва.

Колкото и да се опитваха, не успяха.

„Не им давайте нищо“, беше простата инструкция на Биггар. Съотборниците му изпълниха това.

Една навременна намеса на Дилън Люис беше посрещната просто с поглед на Аарон Уейнрайт, който се взираше в него. Нямаше нужда от повече думи.

Приблизително по същото време, когато Биггар напусна, около 70 минути, след като за първи път получи удар при едно акробатично изпълнение, Ръсел се завърна в игра – но без усмивка.

Докато шотландската фаза след фаза не стигаше до никъде, усмивката не показваше признаци на завръщане. В крайна сметка той вдигна ръце във въздуха – без идеи и без никакво време.

Малко след това символично признаване на поражението сигналът за край на мача прозвуча наистина.

Самотният привърженик с фланелка на Уелс, с дракон на главата и лице, боядисано изцяло в червено, с изключение на петте бели букви, изписващи “ WALES“, който всячески се опитваше да води периодични изпълнения на химни и песни, сега беше заглушен.

Игла с червено лице в купа сено на уелската радост.

В тази посока Уилямс направи масивна юмручна демонстрация – колкото от освобождаване на натрупани емоции, толкова и празнуване.

Биггар, вече извън терена, не можа да скрие емоциите си, докато празнуваше това, което би определил като една от най-хубавите си победи с фланелката на Уелс.

Вицекапитанът Адам Биърд, друг, който се издигна в ролята на лидер, просто стоеше неподвижно с вдигнати ръце, преди накрая да бъде погълнат от Уейнрайт и Деуи Лейк.

Докато играчите си разменяха обичайните поздрави, куцащият Биггар и другият най-нов центурион на Уелс Джонатан Дейвис успяха да се намерят и да се прегърнат – с най-широките си усмивки.

Реклама