Няма съмнение, че Франция се отдалечава от своите съперници и може да намери различни начини да спечели

Интензивността на мача в Париж поставя събитията в Кардиф в правилния им контекст. Мачът между Франция и Ирландия беше стъпка напред по отношение на интензивността, точността, силата и качеството в сравнение с това, което предложиха Уелс и Шотландия. Тази среща оправда повече от това, което се надявахме да видим. Единственият недостатък е, че това не беше през последния уикенд – това беше мач, достоен да бъде кулминацията на турнира.

Сцената беше подготвена в първите пет минути, които бяха невероятни. Франция беше напълно неустоима, като за по-малко от 70 секунди се разигра възвишено ръгби под огромен натиск, чиято кулминация беше есето на Антоан Дюпон.

Начинът, по който Ирландия се опита да се върне в мача, беше по-малко ефективен благодарение на един knok-on, но амбицията им беше също толкова впечатляваща. Това, че първоначално не успяха да превърнат амбицията си в точки, се дължеше на великолепната френска защита.

Под ръководството на Шон Едуардс еволюцията на играта им в защита беше спираща дъха и всичко това беше показано тук: те решаваха кои ръкове да ударят, следваха по двойки след атака и целяха обрати, когато Ирландия най-малко очакваше това. Натискът, който Франция успя да окаже върху топката, означаваше, че Ирландия не можеше да играе в зоните, в които искаше.

Това беше колективен майсторски клас в защита, а Ирландия успя да отбележи само благодарение на гениална атака, когато Мак Хансън отнел топката от Мелвин Жамине от начален удар и пробяга целия терен, за да отбележи. Ако този трай беше мек, той беше показателен за резултата, който се получава, когато и двете страни искат да играят амбициозно и експанзивно ръгби.

В един кратък период в средата на полувремето се появиха грешки, просто поради натиска и интензивността, с които играеха и двете страни. Но с топката в ръцете си Франция беше тази, която имаше по-голям контрол.

Това се дължеше на силата на големите им играчи, които носеха топката отпред, като вторият ред Камерън Уоки, хукерът Жулиен Маршан и капитанът Грегъри Алдрит направиха огромни пробиви.

В атака Франция овладяваше пространството и принуждаваше Ирландия да дава наказателни удари. Но Франция беше също толкова впечатляваща и без топка. Когато Ирландия владееше топката, Франция умееше да я забавя, а качеството на нейната защита беше разликата в една много балансирана среща.

Казано по-просто, първото полувреме беше напълно завладяващо, пулсиращо. Второто полувреме беше също толкова вълнуващо, не на последно място и заради съревнованието между опитите на Франция да се насочи към възможности за обръщане на топката, докато в същото време Ирландия търсеше бързи ръкове, от които се опитваха да се възползват играчи като Гари Рингроуз, Джеймисън Гибсън-Парк и Хюго Кинан.

Това, което направи това съревнование, бе да се постави акцент върху точността и в това отношение нито един от отборите не бе признат за неточен. Това наистина беше изключително качествено ръгби и чудесна реклама на Шестте нации.

С напредването на полувремето неизбежно имаше повече пространство, за което помогна решението на съдията Ангъс Гарднър да спре играчите да затварят пространството, както направи, когато наказа Андрю Конуей за това, че е бил пред ритащия играч.

Като цяло обаче Ирландия се възползва от допълнителното пространство и несъмнено имаше инерция, която доведе до крайния резултат. Може да се твърди, че след като са били в предни позиции, е трябвало да се стремят към ъгъла и седемте точки, а не да се задоволяват с три. Но независимо от това решение, факт е, че Ирландия беше невероятно упорита в начина, по който остана в борбата.

Намерението беше видимо за всички и направи мача страхотен от началото до края. Имаше много неща, които да се харесат в този мач. От страна на Ирландия бях наистина впечатлен от начина, по който Джоуи Карбери продължава да се развива като тестов играч с определен потенциал, а уменията, показани от Таджг Бейрн, когато вкара 50:22, предизвикаха широка усмивка на лицето ми.

За Франция обаче това беше доказателство, че е наистина изключителна страна, която може да печели мачове по много начини. На базата на този мач това определено са двата водещи отбора в тазгодишното издание на „Шестте нации“, като Франция има предимство сега, когато е единственият непобеден отбор.
Шотландия изпуска шанса си, а Уелс води оспорвана битка в Кардиф

Шотландия пропусна златна възможност най-накрая да запише победа в Кардиф в един изключителен мач, който се разви в два момента. Първият дойде само след една минута, когато Лиъм Уилямс направи седем точков обрат, точно когато изглеждаше, че Шотландия трябва да отбележи. Вторият момент дойде след почивката, когато наказателният удар на Дан Биггар се отби от стълбовете, което доведе до наказание за нарушение на Фин Ръсел и до дроп-гол, който даде на Уелс преднина, която те никога не предадоха.

Въпреки че смяната на Уилямс и двете ранни дузпи промениха динамиката на играта и въвлякоха в нея своите фенове, през по-голямата част от първото полувреме Шотландия беше далеч по-добрата страна и ако гостите бяха запазили това темпо, щяха да натрупат победна преднина.

По-специално, те проявиха огромно търпение за есето на Дарси Греъм с 18 фази, но също така последваха и няколко наказателни удара, в резултат на което заиграха с повишена бързина, интензивност и точност. Но начинът, по който Уелс промени динамиката на играта, така че Шотландия беше принудена да играе в зони, в които не искаше, беше очарователен.

В много отношения Уелс направи с Шотландия това, което шотландците направиха с Англия миналата седмица – удариха ги силно на линията на атака и след това забавиха пробива, принуждавайки ги да играят в тесни коридори с по-бавна топка. Не помогна и фактът, че Шотландия играеше в мокро време ръгби с едно подаване и като че ли не искаше да последва примера на Уелс и да играе в широките пространства. Мисля, че те страдаха от психологията на мократа топка.

С напредването на мача физическата сила на Уелс при пробивите и натискът, който те успяваха да упражнят чрез наистина силната си защита, превърнаха мача в борба, която се водеше в по-голямата си част в половината на Шотландия, а точно това Шотландия не искаше.

Уелс принуждаваше Шотландия да прави грешка след грешка, докато се опитваше да догонва играта, и можеше да се види как разочарованието нараства, тъй като инерцията в играта постепенно се променяше в посока на Уелс.

От 2002 г. насам в Уелс са раздавани много поучителни уроци на Шотландия, но малко от тях са били по-разочароващи от този за шотландските привърженици. Надеждата винаги те убива.