Англия не беше готова за атака – това беше пропусната възможност за Уелс

Резултатът не бива да прикрива факта, че най-находчивото и завладяващо ръгби на „Туикънъм“ беше изиграно от гостите.

Винаги е притеснително, когато първата вълна на „Swing Low, Sweet Chariot“ се разнесе над „Туикенхам“ в рамките на 10 минути. Изпълнена толкова рано, песента подсказва не толкова за екстаза от играта на Англия, колкото за известна енигматичност, сякаш обещанията на Еди Джоунс да вдигне феновете от местата им с победа срещу Уелс все още са само на думи.

За да не изглежда, че това е прибързана преценка, нека погледнем статистиката: през първото полувреме, продължило 41 минути, топката беше в игра само 17 минути, а останалото време беше запълнено предимно с поредица от досадни подновявания на играта. За това може да се обвини или Майк Адамсън, припряният шотландски съдия, или законите, които позволяват такова небрежно съдийство при все още течащ часовник. Така или иначе, гледането се превърна в мъчение.

Може би не обръщаме внимание на зрелището, а просто се наслаждаваме на резултата. Победата на Англия с 23:19 във вечер, в която Джоунс бе призовал своите преобразени играчи да докажат, че са в очакване на Световната купа, едва ли трябва да се приема с лека ръка. Но резултатът не бива да прикрива факта, че дори осемгодишният принц Джордж имаше далечен поглед, когато камерата го снимаше, или суровата истина, че най-интересното и завладяващо ръгби беше изиграно от Уелс.

Великолепна стрелба на Алекс Кътбърт, чудесен пас на Томос Уилямс за есето на Джош Адамс в ъгъла, неудържимо настъпление към линията на Ник Томпкинс: това бяха похватите, които наелектризираха публиката на „Туикънъм“, а не постепенният натиск върху таблото, упражняван чрез шутовете на Маркъс Смит.

В голяма степен Смит направи това, което се изискваше от него, с шест наказателни удара, включително два от далечна дистанция, за да потуши възраждането на Уелс, но понякога се оказваше и надвит от противниковия номер 10 – Дан Бигар.

При цялата си зрялост и дяволска изобретателност, която прояви срещу Шотландия и Италия, той трудно успя да задейства английската атака под светлините на „Туикънъм“. Имаше някои изящни докосвания, сред които например финта, при който Адам Беърд се измъкваше свободно, или пък сладките вътрешни пасове, които подаваше на Алекс Домбранд, отразявайки партньорството, което двамата са усъвършенствали в Harlequins.

Но дали той беше истинският играч на мача? Домбранд едва ли можеше да направи повече, за да се пребори за това отличие. Решаващият дебат за Англия обаче все повече се води на друго място. Неизбежно е да се отбележи, че в отсъствието на Ману Туилаги, който е единственият талант, притежаващ експлозивност, която може да разгърне тези двубои, Англия изглежда по-слаба.

Англия се намира в любопитна ситуация 18 месеца преди началото на Световното първенство: единственият им играч от световна класа е вечно контузен. Поради това те трябва да възлагат надеждите си за бъдещето главно на тънките рамене на Смит.

Досега той се е справял с изискванията: 18-те точки, които отбеляза тук, го откъснаха от французина Мелвин Жамине като водещ реализатор на турнира. Но като колектив този нов облик на Англия все още се мъчи да се справи. Въпреки че монополизираха владението през първото полувреме и бяха с човек повече по време на престоя на Уилямс на пейката за жълт картон, те не направиха почти нищо с него. Последвалият успех на Уелс, който ги надигра с три есета срещу едно, бе категорично доказателство за липсата на изобретателност у домакините.

Ако не друго, Англия е благословена с дарбата да започва като товарен влак. Както посочва Джоунс, именно през първите 20 минути на мача тяхната превъзходна скорост често дава резултат. Този път тя създаде предпоставки за два ранни удара на Смит, които им осигуриха предимство, от което те никога нямаше да се откажат.

Трудно е обаче да си представим, че Франция, която току-що бе разбила Шотландия на „Мърифийлд“ с радост, би погледнала към това представяне и би намерила повод за тревога. Англия, въпреки че запази перспективата за решаващ мач за титлата в Париж, все още е далеч от мечтата на Джоунс. Дори и след като натрупаха преднина от 17 точки, те бяха опасно близо до това да се провалят.

В един отрязък от играта в хаотичните последни пет минути се забелязваше тяхната уязвимост: едва Джейми Джордж се озова в пространството в средата на терена, а около него се оказа Тейн Башам, който си издейства дузпа за задържане. Имаше опасност Уелс да се възползва от последния си шанс, като Кийрън Харди нахлу и Биггар бързо го изтласка до 10-метровата линия на англичаните. В крайна сметка само характерното връщане на топката от Маро Итоже можеше да задържи червената атака. Това може и да е английски отбор в преход, но Itoje си остава най-устойчивият от всички.

Както и Бен Йънгс, който си осигури титлата на най-титулувания английски играч при мъжете, когато влезе от пейката, за да замени Хари Рандал. Неговият 115-ти тест е повод за радост: той дори доведе двете си деца, за да празнуват.

Именно умелото съчетаване на младост и опит може да бъде елексирът на Англия на Световното първенство през 2023 г. в плана на Джоунс. Йънгс, Смит, Туилаги, Хенри Слейд, Фреди Стюард: на хартия това е блестящо съзвездие от надежди. И все пак, в една трудна вечер от развитието на тази страна, Уелс често беше този, който блестеше най-ярко.

Показателно бе, че Биггар не загатна, че играчите му са били победени от по-добрия отбор, а само изрази силното си разочарование, че са пропуснали безценна възможност. Англия беше готова за поражение, несигурна във владеенето на топката и болезнено неадекватна в изпълнението на голяма част от действията си.

Обикновено бихте се позовали на истината, че най-добрите отбори разбират как да побеждават, дори когато играят накъсано. Но Англия не прави почти нищо, за да оправдае дори и тази половинчата увереност.