Отборът на Еди Джоунс си проправи път напред от най-лошото възможно начало, но би било погрешно да се каже, че щеше да спечели с 15 души.

Предвиждах хаос на Туикънъм в събота, но не предвидих начина, по който ще се случи. Най-ранният червен картон в историята на „Шестте нации“ за английския играч Чарли Юелс със сигурност предизвика смут и промени условията на двубоя и за двата отбора. От това, което последва, имаше много неща, на които да се възхищаваме, но и малко, които да научим.

Очаквахме да разберем дали Англия разполага със сплотеност, за да създаде проблеми на отбори като този много добър ирландски отбор, и все още очакваме отговора на този въпрос.

Усилията и характерът, които показаха хората на Еди Джоунс, бяха изключителни. Те се пребориха с най-лошото начало и си проправиха път обратно към равенството в последната четвърт на мача, който лесно можеше да завърши с разгром. Не съм съгласен с твърдението, че понякога е по-трудно да се играе срещу 14 души.

Това може да активизира отбора в неравностойно положение, но международното ръгби изисква отдаденост, каквато Англия показа. Това, което Англия не бива да пренебрегва, е, че колкото и смело да беше представянето им, то беше продиктувано от ненужна недисциплинираност и лоша техника.

Онова, което не може да се обясни с повишеното старание, е как Англия разруши ирландската схватка. След мача ирландските фенове побързаха да изтъкнат предполагаемата неправомерна игра от страна на английския играч Ellis Genge и по-специално ъгъла, под който той навлезе в схватката. Истината е, че неговият опонент Таджг Фърлонг се опита няколко пъти неправомерно да скъси и промени връзката си след първоначалното включване и не успя да се справи с натиска, оказан чрез Гендж. Капитанът на „Лестър Тайгърс“ бавно, но сигурно се подобряваше в изпълнението на схватките и това беше най-добрият му мач с фланелката на Англия.

Също така не мисля, че беше случайно, че този натиск дойде, след като Кортни Лоус се върна във втория ред. Занапред Еди Джоунс трябва внимателно да обмисли дали да поддържа политиката на преместване на Лоус или на Маро Итое, който също беше изключителен, да играе на позицията на 6. Въпросът не е само в това, което те дават на задната редица, а какво губи отборът, ако не ги пуска в средата на схватката и в лайн-аута.

Миналата събота двойката се представи по най-добрия начин от всички двойки втори ред, които помня. Постигането на доминация в схватката и паритет в лайн-аута, като същевременно са специалисти в предни позиции, беше забележително. След това допринесоха така забележимо за случващото се на терена, което беше изключително.

Това, което Джо Марчант и Хенри Слейд направиха в защита, както и начинът, по който английската тройка спечели битката с изритването на топката и битката във въздуха, също бяха образцови. През първите и последните 10 минути на мача Ирландия показа колко опасна е станала като атакуваща сила, а Джеймс Лоу и цялата им задна редица в крайна сметка поставиха мача извън възможностите на Англия.

След като отдадохме дължимото признание на всичко, което бековете на Англия направиха добре в екстремни ситуации, а то беше много, все пак не видяхме, че те имат атакуващия хъс, за да предизвикват постоянно стегнати защити и да отбелязват попадения. Това е разбираемо, като се има предвид, че те играха цял мач с човек по-малко, но също така би било погрешно да се предположи, че ако бяха играли с 15 души, щяха да решат този проблем.

Точно тази креативност в атака трябва да видим, когато Англия стъпи на френска земя за последния си мач. Знаем колко много сърце и хъс имат те. Знаем, че могат да нанасят силни удари и да се справят с опасни положения – ние, а и те, трябва да знаем, че могат и да правят пробиви.

За Ирландия това беше тест, през който те преминаха, и има известна основателност в твърдението, че в миналото биха загубили подобен мач. Въпреки това да победиш 14 души не е същото предизвикателство като да се изправиш срещу пълен отбор, независимо колко духовито представяне показа Англия. Това, което би трябвало да радва най-много Анди Фарел, е начинът, по който опитните му играчи като Джони Секстън и Конър Мъри успяха да определят какво да направят, за да спрат значителната инерция, която течеше срещу тях.

Това, което беше необходимо, беше малко повече от това да се задържи топката и да се играят повече фази, след което да се излезе в ширина, когато Англия беше принудена да се защитава плътно. Лесно е да се каже това от страничната линия и със задна дата; те свършиха по-трудната работа, за да направят необходимото във водовъртежа на една от най-кошмарните атмосфери на „Туикънъм“ в последно време.

Може да се спори дали многобройните грешки на Ирландия при обработката, наказанията и обръщанията са причинени от натиска на Англия или от лошото представяне; важното е да се отбележи, че те спечелиха, играейки под най-доброто си ниво. Това не е нещо повече от това, което трябваше да направят с предимство на човек в продължение на 78 минути, но беше достатъчно.