Разликата между регионите и Уелс е огромна, но не мога да разбера защо стандартите за физическа подготовка са толкова големи – Gwyn Jones

Gwyn Jones се пита защо играчите се нуждаят от „интензивни фитнес тренировки, когато се присъединят към Уелс“ и твърди, че „резултатите на регионите биха се подобрили, ако можеха да играят по-интензивно за по-дълго време

Не съм изненадан, че Уейн Пивак е променил половината отбор за последния мач от „Шестте нации“. Третото място в таблицата е възможно, но то не е в ръцете на Уелс.

Това е неговият шанс да вдъхне нов живот на отбора. Подозирам, че зад промените стоят различни мотиви – сантиментални заради завръщането на Алун Уин Джоунс, за да спечели 150-ата си капитанска шапка пред родна публика. Контузиите и умората са наложили други промени, а зад останалите стои търсенето на повече пробивност и сила.

Изглежда ясно, че треньорите не са убедени в състава на задната линия. Те не могат да се обединят около партньорството в центъра и не са намерили комбинация, която да реализира визията им на терена. Уелс беше в най-добрата си форма от статични положения срещу Франция, но щом преминеше трите фази, губеше форма и инерция и трябваше да изрита топката, преди френската защита да поеме пълен контрол.

Уелс не е утвърдил атакуващата си структура в нито един от мачовете от „Шестте нации“, а Пивак и Стивън Джоунс са избрали да правят промени в състава, вместо да развиват играчите. По своите стандарти Италия изигра много по-добър турнир. Те изиграха отлично атакуващо ръгби. Стремят се да играят с бързина и широчина и във всеки от мачовете си поставят противника под напрежение.

Досега Италия е играла с едни и същи съперници, а Уелс е отбелязал само един трай по-малко от отбора на Пивак. Очаквам обаче това да бъде най-трудният мач на Италия на първенството. Далеч от дома и в края на една трудна кампания историята предполага, че те ще се борят в този мач.

Те са допуснали 24 есета в предходните четири мача, защитата им е била пропусклива през цялото време. Това е възможност за Уелс да натрупа точки, което съм убеден, че ще се случи.

Това е поредният турнир от „Шестте нации“, в който Уелс се подобрява с напредването на турнира. Това е в съответствие с ерата на Гатланд, а треньорите определят като причина за това времето, необходимо за подобряване на физическата форма и интензивността на играчите, които преминават от регионалното към международното ръгби.

Всеобщо е прието, че между двете състезания има разлика, но в Уелс тази разлика се превърна в пропаст. Уелските региони вече не са конкурентоспособни на Ирландия. Победата навън винаги е била трудна, но вече дори не е близка. Едва ли ще повдигнем вежди при 40 точки срещу Munster, Leinster или Ulster.

Загубата с 30 точки в Шотландия се е превърнала в норма. При положение, че уелските региони тънат в дъното на таблицата на URC, е немислимо това да не се отразява на националния отбор. На границата на заблудата е да вярваме, че един уелски регион може да спечели Купата на шампионите, но очакваме същите играчи да облекат червената фланелка и да станат световни шампиони.

Подобна беше ситуацията и по времето на Гатланд, но пропастта никога не е била толкова голяма. Приемам, че сегашните разпоредби дават приоритет на международната игра в ущърб на регионите, но без драстично подобряване на стандарта на регионите е неизбежно да бъде засегнат върхът на пирамидата. Това, което ми е трудно да разбера обаче, е защо стандартите за физическа подготовка изглежда се нуждаят от радикална промяна, когато играчите преминават от регионалните в националните отбори.

Със сигурност професионалните ръгбисти не би трябвало да се нуждаят от интензивно фитнес обучение, когато се присъединят към Уелс. Освен това би подобрило резултатите им в региона, ако можеха да играят по-интензивно и по-дълго време. Младежите до 20 години също имаха разочароваща кампания, което подсказва, че няма много хора от този състав, готови да се издигнат в близко бъдеще. Списъкът със задачи, които стоят пред Найджъл Уокър, се увеличава.

При условие че Уелс спечели комфортно в събота, първенството е приемливо от гледна точка на резултатите. Появата на Уил Роуландс, Гарет Томас и Деуи Лейк предложи известна дълбочина на досегашната малобройна предна петица. Задните редици изглеждат препълнени с възможности на тези, които се конкурират да играят от двете страни на невероятния Таулупе Фалетау.

В задните редици има по-малко поводи за радост. Дан Биггар беше безупречен капитан. Състезателният му характер не е намалял с допълнителната отговорност. Той за пореден път доказа колко влиятелен и доминиращ може да бъде в напрегнати тактически мачове. Не съм сигурен, че има някой, който да е по-добър при тези обстоятелства.

Уелс е бил най-конкурентоспособен, когато се е стигало до единоборства, до онзи тип оспорвани мачове, които Гатланд обичаше. Единствената победа срещу Шотландия е ярък пример за това.

По ирония на съдбата точно от това Пивак активно се опитва да се отдалечи, като търси повече плавност и креативност. Разминаването между това, в което Уелс е добър, и това, което се опитва да бъде, е поразително.

Настоящата тенденция е искрата да идва от атакуващите халфове, Смит, Ръсел, Нтамак да изнасят топката до линията и да крепят защитата. Този уикенд Биггар ще спечели 100-ната си шапка и от многото му качества това не е най-силната му страна. Дилемата, пред която е изправен Пивак, е, че той се опитва да реши тази главоблъсканица, като намери център, който може да поеме част от тази роля, като същевременно запази лидерството и постоянството на Биггар в халфовата линия.

Една удобна победа би била добре дошла за Уелс и справедлива награда за усилията през последните два месеца. Следващото истинско изпитание ще бъде в Южна Африка, където Уелс ще се нуждае от неуловимата креативност, ако иска да се противопостави на Спрингбокс.