Най-добрият съдия в света на едно поколение се връща към „Шестте нации“ – турнир, доминиран от Франция и най-добрия играч на планетата

Понякога като съдия осъзнаваш, че си в компанията на гениални ръгбисти на игралното поле.

Все още се отнасяте към играча по абсолютно същия начин като към другите, когато става въпрос за вземане на решения, но просто виждате отблизо набора му от умения и осъзнавате, че той е много над останалите. Технически брилянтен, неизменно бърз, но и по-бърз в мисленето също.

Имах щастието да споделя един терен с някои от тези хора. Сред тях са Дан Картър, Ричи Маккоу и Брайън О’Дрискол. Нашият Шейн Уилямс беше друг.

Може да се спори кой е бил най-добрият в света през този период. Това е въпрос на личен избор.

Днес обаче е трудно някой да не се съгласи, че Антоан Дюпон е извън класацията. Според мен е с глава и рамене над останалите, а в наши дни има и доста прилични играчи!

За пръв път се сблъсках с Дюпон, когато беше тийнейджър, пробиващ, когато съдийствах негови мачове за Тулуза, а също и няколко пъти за Франция. Може и да беше млад, но веднага разбрах, че се очертава играч от световна класа. Дюпон притежаваше всичко – скорост, работа с крака, физика, поглед върху играта.

А и съдийстването му беше абсолютно удоволствие. Съвсем различен от нормалните халфове, които са склонни да ви се натрапват, да ви говорят какво уж противникът прави погрешно. Сигурно нещо е в тази позиция, предполагам!

Той беше различен, тих, просто се захващаше с играта, никога не мрънкаше, имаше страхотен характер на терена и извън него, гениална усмивка.

Това, което видях тогава, е това, на което всички днес станаха свидетели в „Шестте нации“. Неговият блясък вдъхнови Франция да спечели Големия шлем. Дюпон е ключът към всичко, което правят. Не само онзи индивидуален трай, който изработи и вкара и който се оказа решаващ срещу Англия, а и начинът, по който дирижира всичко останало. Организиране, ритане, защита. Всичко, което Франция прави добре, Дюпон е в центъра.

За мен никой не се доближава до него в световното ръгби в този момент. Големите играчи имат периоди на превъзходна форма, след което неизменно настъпва спад, но той постоянно е не просто необикновен, а абсолютно изключителен. Почти е чудно, че може да достига тези висоти толкова често.

Единственият път, когато видях Дюпон да пада под тези високи стандарти, беше през второто полувреме срещу Уелс и заслугата за това трябва да се отдаде на уелските играчи заради натиска, който оказаха върху него. Те до известна степен го накараха да замълчи, но Дюпон беше капитан на отбора победител, така че все пак направи достатъчно, за да помогне на отбора си да се справи.

Картър беше такъв с Нова Зеландия – още един велик играч, който вдъхновяваше велик отбор. Точно тази седмица ме попитаха кой е най-добрият 10 – той или Джони Уилкинсън?

Джони беше блестящ, самият той носител на Световната купа, но Картър притежаваше способности, които го извеждаха на преден план като може би най-добрия от своето поколение. Може да се твърди, че Маккоу беше по-добър, сигурен съм, че всеки нападател би го твърдял, а аз със сигурност съм виждал качествата му отблизо, докато ирландците несъмнено биха посочили О’Дрискол.

Поне дебатът беше честен. Днес не виждам никой, който да е близо до Дюпон, и ако той продължи на това ниво още шест-седем години, ще се нареди до гореспоменатите легенди и ще бъде запомнен като един от истинските велики играчи.

Всъщност, и се притеснявам да го кажа в известен смисъл, ако продължава така, може би дори ще говорим за него в същата категория като за споменатия Гарет Едуардс. Той, разбира се, беше най-добрият в света в продължение на десетилетие, все още е смятан от мнозина за най-великия ръгбист в историята, точка. И с право.

Но ако Дюпон успее да играе на това ниво още няколко години, това ще бъде поне повод за искрен дебат. Казано по този начин, аз не бих искал да съм този, който избира между двамата. Дюпон ми изглежда много специален.

Ако Дюпон и Франция блестяха, то за Уелс това бяха Шестте нации, които започнаха ужасно в Дъблин, показаха обещаващи резултати междувременно, когато победихме Шотландия, можехме да победим Англия, ако не беше спорният трай, бяхме дори на един грешен пас от това да спрем похода на Франция към Големия шлем, но завършихме, както бяхме започнали, по изключително разочароващ начин.

Трудно е да се определи какво точно се обърка срещу Италия, след като отборът се беше справил добре в предишните три мача, макар и галантно да загуби в два от тях. Но поне италианският халф Андже Капуозо показа, че това е игра за всякаква форма и размер с онова хипнотизиращо изпълнение, което постави началото на победния им трай. Той може да не е най-големият или най-едрият, но Капуозо доказа, че в този велик наш спорт все още не можеш да победиш чистото темпо, ослепителните умения и работата с крака.

На 22-годишна възраст той има огромно бъдеще пред себе си. Разбира се, това попадение на Италия в последната минута доведе до всякакви критики тук, в Уелс, тъй като започва разследването на уелското ръгби, като страшно много гняв е насочен към WRU. Според мен несправедливо.

Не трябва да забравяте, че Уелският ръгби съюз отговаря за цялата игра в Уелс – от националния отбор до младежите до 20 години, регионите, академиите и клубовете на местно ниво.

Ясно е, че има много работа, която трябва да се свърши, вероятно във всеки спектър, който споменах, но със сигурност това, което се изисква тук, е всички да се включат в нея за доброто на уелското ръгби,а не само да искат да получат нещо за себе си, защото то може да е от полза за местния клуб, регионите или националния отбор, за който много хора единствено се интересуват.

Всеки от нас трябва да се обедини за доброто на играта тук и да не забравя, че в WRU работят много достойни и способни хора, които имат присърце най-добрите интереси на нашия спорт от горе до долу.

След Италия всички са малко шокирани, което е разбираемо, но нашата велика игра в Уелс е преминавала през подобни кризи и ще го направи отново.

Сплотяването е най-добрият начин да постигнем това, а междувременно под ръководството на Уейн Пивак националният отбор просто трябва да се прегрупира, да разбере какво се е объркало, може би да привлече някои нови играчи и да се изправи отново срещу Южна Африка през лятото, следващата есен и в „Шестте нации“ догодина.

Никога не се знае. Ако срещнем Франция на Световното първенство през 2023 г., Уелс може би, просто може би, ще накара господин Дюпон отново да замълчи.

Но не бих заложил на това. Това е много специален играч, който имаме привилегията да наблюдаваме точно в този момент.