КОГАТО бях на 14 години и израснах в Cumbria, записвах целите си – винаги съм бил доста целеустремен в това отношение и основното, което имах в главата си по това време, беше, че искам да стана професионален ръгбист за Newcastle Falcons. Така че от този момент нататък всичко се свеждаше до предприемане на необходимите стъпки за постигане на тази цел.

Около 16-годишната ми възраст хора от академията на “ Falcons“ ми казваха да постъпя в университетите на Нюкасъл, Northumbria или Durham, за да бъда под тяхното наблюдение. Никога не съм бил от хората, които си забиват главата в учебника, но единственото, което исках да направя тогава, беше да се уверя, че имам необходимите оценки, за да се случи това, и го направих.

Животът в университета беше страхотен, наистина се радвам, че изживях 18 месеца като студент, но по средата на обучението ми по спортни науки се появи възможността да стана професионалист. Това винаги е била първата награда, към която съм се стремял, докато завършването, поне в моята глава, щеше да бъде утешителната награда.

Първите няколко години в Нюкасъл бяха странни, тъй като на върха имаше промени – Алън Тейт си тръгна, а Гари Голд дойде за кратко. Всичко това се случваше, докато аз все още си пробивах път като професионалист. Когато Дийн (Ричардс) дойде за сезона в Чемпиъншип, тогава нещата наистина започнаха да се случват за мен лично и за клуба. Спечелихме шампионата и Дийн имаше визия да бъдем клуб от топ 4. Отне ни малко повече време, отколкото се надявахме, но никога не изгубихме вяра и стигнахме дотам през 2017/18 г.

Един от най-значимите ми моменти с фланелката на Нюкасъл беше победата над Лестър на техен терен, за да влезем в плейофите. Никога няма да забравя чувството, когато Тане Такалуа отбеляза финалното попадение и всички се нахвърлихме върху него в празненство. Другият момент беше през следващия сезон, когато победихме Тулон навън. Беше още по-специално, като се има предвид откъде бяхме тръгнали. Да изведеш отбора под какофония от шум на “ Stade Mayol“ беше далеч в сравнение с да речем Cross Keys в B&I Cup в студена четвъртък вечер, без да ги обиждам разбира се.

В хотела преди мача с Тулон седнахме като група играчи и си казахме: „Вижте откъде дойдохме, а сега играем с европейските шампиони в собствения им заден двор, така че нека се развихрим и да се насладим“. Мисля, че започнахме мача, като допуснахме есе още в първите десет секунди, така че устойчивостта да се върнем след това и да спечелим беше страхотна. След това се върнахме в хотела си в средата на нищото и буквално изпихме бара. Не мисля, че са очаквали 30-ина ръгбисти да пият до ранните часове и затвориха бара. За щастие, някой намери купчина старо вино и се захванахме с него!

Що се отнася до Англия, повикването ми през 2017 г. беше голяма изненада. Чувствах, че играя най-доброто си ръгби, но първоначално не бях включен в турнето до Аржентина, така че бях преминал в режим на почивка. Повикаха ме в състава за мача с Barbarians, а след това в хотела казаха, че ще отида на турнето… Беше лудост. Жена ми беше бременна по това време и емоциите бяха доста силни.

По време на турнето Еди Джоунс свърши чудесна работа, за да успокои напрежението, каза ми просто да изляза и да играя както в Нюкасъл – да се боря и да играя здраво. И до ден днешен смятам, че това беше един от най-добрите ми мачове за Англия. Беше страхотно преживяване, особено с начина, по който се разви мачът, когато трябваше да се връщаме на няколко пъти. Няколко часа след това се чувствах зле, защото мачът се играеше в огромна жега.

Да бъда на Световното първенство и да усетя местната култура беше невероятно. Имаше и някои сюрреалистични моменти, като например първия ден в Япония, когато аз и Ману Туилаги се изправихме срещу капитана на Yokohama Country Club и неговия приятел на снукър и спечелихме.

Щеше да е чудесно да имам още няколко минути на терена във фазите на групите, но турнирът ми завърши на висота с изяви от пейката в полуфинала и финала. По това време коляното ми вече висеше на косъм. За този мач срещу Нова Зеландия ще се говори с години, а след това очевидно да играя на самия финал беше нереално.

Да бъда избран за най-добър играч в първия ми старт в теста срещу Южна Африка на Twickenham също беше повод за голяма гордост, а от гледна точка извън ръгбито, да играя срещу Италия в предварителната контрола на „Сейнт Джеймсис Парк“ беше наистина специално, защото майка ми беше там, а тя обикновено не ходи на мачове.

Да, искаше ми се да имам повече мачове и да спечеля нещо с Нюкасъл, това щеше да е черешката на тортата, но моментът беше подходящ и съм доволен от решението си да прекратя кариерата си. Ако ми бяхте казали на 15-годишна възраст: „Виж, можеш да излезеш и да играеш за страната си на финала на Световната купа“, щях да ви се изсмея.

Последните няколко години бяха малко смесени. Чувствах, че преминаването в Сейл е нещо, което трябваше да направя, за да запазя мястото си в Англия. Вероятно това беше най-трудното решение в живота ми. В други случаи ми се иска да не се е налагало да го правя, но в същото време наистина се наслаждавах на преживяванията си там, Сейл е брилянтен клуб и имам страхотни приятели.

Бих искал да се върна в играта в друго качество, например от треньорска гледна точка. Дали и кога ще се случи това, ще трябва да изчакаме и да видим. В момента съм в процес на изкарване на трето ниво и се занимавам с треньорска дейност в Ryton, където живея. Те са млади момчета и имат желание да се занимават с това. Независимо от това кого тренираш, ако някой иска да се учи и иска да стане по-добър, това е най-важното. Винаги съм се съмнявал дали ще искам да се занимавам с треньорство, но сега вече съм убеден

Откакто приключих, преобладаващата ми емоция не е, че ми липсва играта. Липсват ми клубът и хората и все още имам чувството, че имам недовършена работа в Нюкасъл. Амбицията ми е да се върна там в някакво качество. Ако клубът се обърне отново към мен и ми каже: „Искаш ли да участваш в този проект?“, ще се радвам.

„Преминаването в Сейл беше нещо, което трябваше да направя, за да запазя мястото си в Англия… това беше най-трудното решение в живота ми“

Реклама