Съботното поражение с 64:0 в Глостър е най-новото доказателство за упадъка на клуба през годините, откакто играта стана професионална.

Играчите на Бат демонстрират отчаянието си, когато приключва разгромът им с 64:0 в Глостър – най-интересните моменти бяха като да гледаш как пътни стълбчета се опитват да се защитят от морето.

Преди шест месеца Бат изпратиха децата си да играят мач за купата срещу Глостър и загубиха със 71:10. В събота те се върнаха с първия си отбор, Чарли Юелс, Сам Ъндърхил и Таулупе Фалетау в групата, Бен Спенсър и Дани Сиприани, Джонатан Джоузеф и Джо Коканасига в бековете, и отново загубиха, този път с 64:0, без никакви извинения. Това беше поредното унижение в един сезон, който се превърна в едно дълго унижение. Започнаха го със загуба в 12 поредни мача, бяха победени със 71:17 от „Сарацинс“, с 64:7 от „Лейнстър“, с 61:19 от „Бристол“ – резултати, които те карат да пуснеш радиото, за да провериш дали си ги чул правилно.

На Бат им остават още два мача – у дома срещу Лондон Айриш и навън срещу Уорчестър, които са с една точка над тях в дъното на таблицата. Но каквото и да се случи след това, вече изглежда, че сезонът отдавна не може да бъде спасен. Той завърши с веселите викове “ Eeyore!“, които се чуваха от Shed, когато Gloucester вкараха своите 10 есета.

През цялата година се говореше за това какво се е объркало в Бат. Те дори наеха бившия изпълнителен директор на Saracens Ед Грифитс, за да се опита да разбере това в средата на сезона. Има теории, като например въпросът дали щяха да играят по-добре, ако Премиършип не беше оградена и те бяха заплашени от изпадане. Отговорът сигурно е „да“, досещате се – представете си как се чувстват феновете, на които току-що им беше казано да подновят сезонните си билети до края на тази седмица, ако искат да се възползват от цените за ранни записвания.

Много се говори и за директора по ръгби Стюарт Хупър и дали той не е бил недостатъчно квалифициран за тази работа. Говори се и за собственика им Брус Крейг, който има репутацията на човек, който се намесва в селекцията и в подписването на договори, но сега е решил да се оттегли от поста председател и да остави Грифитс да поеме управлението. Освен това има и тренировъчна база във Farleigh House, която е богато обзаведена и въпреки това, казват, някак си не е подходяща за професионална подготовка. Според информацията Грифитс вече е решил, че през следващия сезон, когато Йохан ван Граан от Мюнстер ще поеме поста старши треньор, те ще се изнесат от там.

Пожелаваме му късмет. При назначаването му обаче възниква въпросът какво точно ще направи Ван Граан, което не са успели да направят Стив Мийхан, Йън МакГийчън, Гари Голд, Майк Форд, Тод Блекадър, Нийл Хатли или който и да е от другите добре платени треньори, които са имали в клуба през последните години. Изминаха 27 години, откакто играта се превърна в професионална, а през януари ще се навършат 25 години, откакто клубът спечели наистина значима титла, когато победи Брив с 19:18 на финала за купата „Хайнекен“. В този отбор бяха Джон Калард, Майк Кат, Фил де Гланвил, Найджъл Редман, Мартин Хааг и Виктор Убогу. Това беше последният успех на „семейство Бат“. Оттогава те са спечелили една Чалъндж къп.

Феновете на Бат празнуват победата за купа „Хайнекен“ през 1998 г. – Чалъндж къп от 2008 г. е единственият трофей, който е последвал през изминалите 24 години.

Те не бяха единственият клуб, който се справи с прехода към професионализъм. Но бяха единственият клуб, който го направи пред очите на документален екип на BBC. Поредицата „Ръгби клубът“, която те направиха, не е повтаряна оттогава, но в нея имаше моменти, които са се запечатали трайно в паметта, като този, в който Джон Хол, техният директор по ръгби, каза, че те ще бъдат „едновременно Ливърпул и Манчестър Юнайтед на ръгбито“. Подиграваха му се за това, но „Гардиън“ беше направил подобно сравнение година по-рано: „Справедливо е да се каже, че Бат са това, което Ливърпул беше за футбола в ерата на Боб Пейсли“.

Шест титли в лигата за осем години, десет купи за тринадесет – всичко това е толкова добре познато на старите фенове, че едва ли има нужда да се повтаря, но е толкова далеч от настоящето, че новите фенове трябва да го смятат за древна история. Този сезон прилича на катастрофа, която е последвана от над четвърт век лутане из професионализма. През цялото това време се чакаше разрешението за строеж на новия стадион, за който Хол говореше още през 1996 г. („Това ще бъде многофункционална спортна арена с 15 000 места“, каза той, „искаме да бъде възможно място за провеждане на Игрите на Британската общност“). През март клубът получи разрешение от съвета да запази временната си трибуна за още три години

Сякаш са изгубили нещо важно от себе си, когато играта е направила голямата промяна. Можеше да се види как се мъчат да го разберат сами в най-лошите моменти от документалния филм на BBC, когато новият им ръководител на маркетинга предложи да се преименуват на Bath Wreckers. Оттогава насам Лестър, Бристол, Харлекинс и Сарацинс са били на дъното и обратно, но техните обрати се основават на силно чувство за идентичност, на ясна представа кои са и как искат да играят – да го правят „по техния начин“. Бат приемаше всичко това за даденост. В професионалната ера обаче те сякаш са прекарали времето си в търсене на някой, който да го дефинира вместо тях, поради което са имали толкова различни отговори, колкото и високопоставени треньори.

Въпреки всичко те все още имат фенове и са един от най-добре посещаваните клубове в лигата. Те все още имат играчи, които преминават през академията им. И там има много хора, на които им пука. Нещо обаче сериозно се е объркало в културата на по-високо ниво в клуба. Някои казват, че изпадането всъщност може да е по-добре за тях, че това ще е шокът, от който клубът се нуждае. Проблемът с този план е, че трябва да се вярва, че те със сигурност ще успеят да намерят пътя обратно. Точно сега не бихте искали да ги видите да победят Ийлинг.