О’Гара се присъединява към Анчелоти и Мат Пийт, показвайки тактическа хитрост за постигане на невероятни победи, когато това е най-важно

В три от най-големите спортни състезания през уикенда старши треньорите на победителите поднесоха изненада на противниците си, която помогна на отбора им да спечели и опроверга общоприетите схващания.

В Париж майсторският клас на Карло Анчелоти помогна на разклатената дотогава защита на Реал Мадрид да се справи с мощната предна тризъба атака на Ливърпул. На стадиона на „Тотнъм Хотспър“ Мат Пийт от „Уигън“ успя да вдъхнови своите войници да се борят срещу „Хъдърсфийлд“ и да измъкнат победата в края.

А в Марсилия в събота срещу Лейнстър се изправи стар враг и това, което той сътвори, няма да зарадва феновете на ирландския отбор, повече отколкото някога приносът му за играта на Мънстър там.

Треньорската кариера на Ронан О’Гара го отвежда от Ирландия до Франция през новозеландския “ Crusaders“ и за кратко време той се озовава на върха на клубното ръгби в северното полукълбо, като вдига с отбора на Ла Рошел Купата на европейските шампиони.

Невъзможно е да се каже коя част от психиката на О’Гара в Мънстър се наслаждаваше на битката срещу Лейнстър и коя беше просто неговата естествена състезателна натура. В известен смисъл това е спорно начинание, защото няма значение откъде идва мотивацията, стига да е успешна.

В други отношения би било интересно да се разбере колко стряскащо е било да се наблюдава относителният упадък и възход на състоянието на двамата най-стари провинциални врагове през последното десетилетие. Ако се съмнявате, че това съперничество е дълбоко вкоренено или произведено по друг начин, опитайте се да накарате някой Мънстърман да ви разкаже историята за отравянето на кралете на Лейнстър – тя датира само от около хиляда години.

След мача, в емоционално интервю, О’Гара се опита да отклони вниманието от своята роля към тази на подопечните си, но няма съмнение, че начинът, по който Ла Рошел се справи с Лейнстър в защита, нанесе сериозен удар върху обичайния ентусиазъм на ирландците. Да се откаже есе на Leinster изобщо беше забележително постижение и въпреки че защитата на французите беше подложена на изпитание, тяхната отдаденост не се разколеба. О’Гара не отговаря за дребните детайли на защитата, но готовността на отбора да изпълнява задълженията си в отбрана се дава за пример от старшията.

La Rochelle използва и друга форма на защита, за да се пребори с противниците си. Според аксиомата, ако държиш топката, противникът не може да атакува и в продължение на дълги, дълги периоди Ла Рошел просто преминаваше през фазите, доволен от това, че държи топката, и дори пренебрегваше факта, че Лейнстър често не ангажираше повече от един играч за пробив.

Обикновено атаките губят търпение, когато непрекъснато се сблъскват с пълен брой защитници, навързани по терена, но това не притесняваше Ла Рошел. Те просто продължиха да се придвижват напред и да вярват в изтощението, което им даваше постоянни, постепенни печалби, и от този вид единична игра те направиха достатъчно територия и изгубиха достатъчно време, за да запишат не само три собствени есета, но и да лишат Leinster от ценно време с топката.

О’Гара вдъхна такава вяра, че Ла Рошел се справи и със загубата на втория ред Томас Лаво за една от най-глупавите и дребни нечисти игри, които някога сте виждали. Спъването на Джеймисън Гибсън-Парк би трябвало да коства мача на отбора му, но Ла Рошел бяха толкова борбени, че се справиха с това, че останаха с човек по-малко, и през по-голямата част от последните 20 минути продължиха да обсаждат линията на Лейнстър.

В много отношения мачът не беше класически, но беше изключително интересен и на Ла Рошел можеше да им бъде простено, че са объркани от факта, че доминиращата им позиция и територия не се превърнаха в преднина до 78-ата минута на мача.

Безумните призиви на О’Гара да се прегрупират и да посрещнат подновяването на играта не се наложи да бъдат изпълнени. Конвертирането беше последното действие в мача, но няма съмнение, че французите щяха да се справят с него, ако трябваше да играят.

О’Гара доказа не само, че е бил изключителен играч, но и че е добавил към този почетен списък подобна позиция като треньор.

Освен това той е наистина интересен, макар и понякога ексцентричен, анализатор, който е далеч от суетните коментатори на играта. Каквото и да каже, си заслужава да се чуе, тъй като гледната му точка винаги провокира размисъл у всеки, който иска да изучава ръгби.

По много причини това беше неговият ден, но типично за човека беше, че в края се опита да пренасочи вниманието към своите играчи.
Поклон, г-н О’Гара.

Реклама