Уточнение: аз съм италианец и съм разочарован от начина, по който моят отбор се представи в Батуми. Един общо взето силен италиански отбор, макар и с много корекции, които ме накараха да се разтреперя в обувките си, загуби с 28:19 срещу солидната Грузия в това, което наричат „Лас Вегас на Черно море“. Стадионът беше пълен, публиката беше от класа, атмосферата – страхотна, стадионът – първокласен. През уикенда много национални отбори с по-нисък коефициент за победа в тестовия си мач го спечелиха (преди всичко Уелс, Шотландия, Ирландия). Всичко изглеждаше готово за грузинска победа за суеверните, победа, която щеше да предизвика обичайните интернет анализатори, твърдящи, че на Италия не ѝ е мястото в Шестте нации. Следвайки логиката на тези хора, ако Грузия победи Италия, която победи Уелс, която победи Южна Африка, която победи Англия, която победи All Blacks, ами… виждате как тази логика не издържа. Единичната победа не е показателна за нищо, освен ако не се случва многократно и последователно през годините. Тя обаче има друго значение и то е, че европейското ръгби от второ ниво се е развило толкова много, че вече е пряко предизвикателство за по-слабите отбори от Шестте нации. Ясно е, че Грузия вероятно няма да победи нито един от останалите пет отбора, освен ако не е в най-лошия си ден, тъй като Италия представлява изключение в пейзажа на Ниво 1. Всъщност също така е добре известно, че Италия не е същински отбор от ниво 1, а по-скоро отбор от ниво „1,5“, който е играл срещу големите момчета достатъчно дълго, за да усвои занаята на постоянното побеждаване на отбори от ниво 2; до вчера.

Структурата на европейското ръгби води до разочарование от ниво 2

Първата реакция в интернет беше, че Италия за пореден път показа колко е слаба. „Защо те са в Шестте нации, а Грузия не е? Защо винаги губят, но въпреки това запазват мястото си на масата на големите момчета? Защо те получават всичко, докато другите не получават нищо?“. Това е средностатистическият коментар, който чета във всяка платформа на социалните медии. Тези коментари са леко хейтърски и ме карат да се притеснявам, защото никой друг отбор, който познавам, не получава толкова много омраза за една загуба. Франция спечели срещу Япония с малка разлика, след като цял мач рискуваше да загуби, но въпреки това никой не говори за правото им да бъдат №1 в ранглистата в момента. Италия спечели в Кардиф срещу Уелс с героична постъпка, но при първото поражение дискусията за принадлежността ни към турнира отново бушува. Смятам, че коренът на проблема не е в Италия, а по-скоро в структурата на европейското ръгби. Затворен турнир като „Шестте нации“ не позволява израстването на други отбори, като ги допуска в него, а Европейското първенство по ръгби не може да се сравнява с него по отношение на нивото на ръгбито. Отбор като Грузия е хванат в капан по средата, нещо като Италия през 90-те години. Тогава Италия се изправя срещу Ирландия два пъти у дома и веднъж навън, побеждава Франция в Гренобъл през 1997 г. и постепенно си спечелва мястото на 6-ти отбор в турнира. След това обаче турнирът на 6N престана да иска да се разширява заради и без това трудоемката си програма и натоварването на телата на играчите. Това постави надгробен камък върху амбициите на други европейски отбори. Следователно Италия се превърна в олицетворение на разочарованието на ръгби отборите от второ ниво.

Не мисля, че Грузия или Румъния през 90-те години биха се справили по-добре от Италия в Шестте нации през 22-те години на нашето участие. Отстрани може да изглежда, че Италия не се е развивала или не се е възползвала от този шанс, но това далеч не е така. В Италия в началото на 2000-те години липсваше каквато и да е професионална структура под националния отбор, всички най-добри играчи играеха в чужбина, системата на формациите беше неструктурирана и изцяло управлявана от клубовете по неоптимален начин. Съставът на националния отбор силно зависеше от аржентинския и южноафриканския приток на таланти, за да компенсира липсата на дълбочина. През тези 22 години италианското движение се приспособи към професионализма, структурира система от формации, внесе треньорски таланти от чужбина, изгради печеливш женски национален отбор, както и силен отбор U20, който сега постоянно печели в мачовете за възрастовите групи. С други думи, Италия работи, за да адаптира движението си към стандартите на останалите пет, и сега последователно създава нови таланти у дома, като по-малко зависи от постиженията на други нации. Ако на наше място беше някой друг отбор, резултатът вероятно щеше да е същият. Следователно размяната на Италия с който и да е друг отбор не води и няма да доведе до по-добър резултат. Той просто ще започне този процес отначало. Читателите на 30 години ще си спомнят, че до 2015 г. Италия печелеше по около 1 мач на турнир, като през 2013 г. спечели два мача. Те ще си спомнят и как Италия спечели с 23:18 срещу Шотландия в първия мач от турнира през 2000 г. Това означава, че тогава разликата изглеждаше преодоляна на пръв поглед, но всъщност не беше така и тя постепенно се разширяваше отново, след като те опознаха нашия стил на ръгби. Последните 7 години без победи говорят красноречиво. Замяната не е решение: решението е да се намерят нови начини за включване на нови отбори.

Откриването на вратички не води до никъде

Тази дискусия се е водила няколко пъти през последните години. Отбори като Грузия и от време на време Румъния в Европа, но също и Испания и Португалия, с право изискват повече шансове да играят с отбори като Англия, Шотландия, Уелс, Франция и Ирландия. С изключение на Грузия, която от 2000 г. насам е спечелила 11 от 16-те първенства на Европа по ръгби и е утвърдена сила, другите отбори от европейската група по ръгби също се развиват бързо. Това поражда въпроса дали не трябва бързо да намерим начин да ги включим в едно обновено европейско състезание. Тук е мястото да научим нещо от футбола, поне веднъж: Европейското първенство по футбол дава възможност на всички отбори от целия континент да участват въз основа на квалификационни кръгове, които трябва да филтрират много отбори, като същевременно оставят вратата отворена за всички. Това е изключително меритократично и например е обратното на начина, по който работи „Шестте нации“. Традицията, която представлява турнирът „Шест нации“, е безценна, но рискът да остане общност с вратички като тази на крикета е голям. Ако ръгбито иска да се развива като спорт и да привлича нови зрители, трябва да намери начин да допусне другите, да създаде вътрешна конкуренция, да стимулира растежа. Отборите от Ръгби Европа имат право да поискат достъп, а отборите от ниво 1 са тези, които трябва да се споразумеят за формула, която да ги допусне, без да компрометира привлекателността на спорта и турнира.

Италианската гледна точка: в капан в аквариума за акули

През 2000 г. получихме достъп до най-стария турнир в света – тогавашния турнир на петте нации, който стана турнир на шестте нации. Официално станахме заинтересовани страни в този турнир, като притежавахме 1/6 от него. Той генерира много пари, а в продължение на десетилетие – и голям медиен интерес. През последното десетилетие обаче се наблюдава спад в него поради факта, че другите отбори израстват по-бързо и по-добре от нас, а никой фен не иска да вижда как отборът му губи всеки мач. Сегашната ситуация ни вижда ужасно изостанали, лишени от всякаква увереност в нашите средства, страхуващи се да не загубят мястото, мразени от много привърженици на отбори от второ ниво, които ни виждат като узурпатори. Както написах в заглавието на главата, усещането е като да си попаднал в аквариум с акули, принуден да се бориш с кръвожадни акули с пръчка. От време на време ще ги пронижеш в окото, но по-вероятно е да те изядат жив. Това може да прозвучи непопулярно сред италианските фенове, но и Италия би имала полза от гъвкава формула, която не ни принуждава да играем само с големи отбори. Всеки път, когато Италия играе с отбор от второ ниво, става ясно как италианските играчи всъщност не са способни да водят играта и да вземат нещата в свои ръце, защото обичайните им мачове преминават в защита, барикадирайки се срещу такива като схватката на Англия, които се опитват да се врязват в тях като ножове в масло. Извличаме много ползи от това, че всяка година играем срещу големи отбори, но плащаме и голяма цена по отношение на самочувствието и способността да изпробваме нови решения. За Италия никога не е подходящ момент да тества нов играч или нова стратегия, тъй като това винаги е въпрос на живот и смърт. С тези три тестови мача (Португалия, Румъния, Грузия) най-накрая успяхме да направим това и дори да не се отплати напълно заради загубата в Батуми, все пак спечелихме два от трите мача, далеч от дома и без няколко ключови играчи. Това е безценно и трябва да се случва всяко лято, за отбор, който няма шанс да спечели повече от един мач в Шестте нации, и то при чудодейни условия.

Няколко идеи, които да предизвикат дискусия

Можем да говорим за „логичната следваща стъпка“ за европейското ръгби колкото си искаме, но решението ще трябва да бъде взето от борда на Six Nations. Включването на CVC в борда, притежаващ 1/7 от дяловете, донякъде улеснява задачата, тъй като те са колос в областта на телевизионното разпространение, който познава печалбата, когато я види. Много хора, включително и аз, говориха за потенциалните планове за включване на Спрингбокс в турнир на „Седемте нации“, като гледните точки се разминаваха. Много треньори и играчи не харесват тази идея, тъй като тя ще удължи международния прозорец и ще увеличи натоварването на организма на всеки играч, т.е. риска от контузии. Друг вариант беше да се имитира структурата на Есенната купа на нациите през 2020 г. и да се приеме структура от две групи. Ако всяка група е съставена от пет отбора и има финален мач за „класиране“ между равностойни отбори от всяка група, тогава всеки отбор ще изиграе точно пет мача като в настоящия турнир на шестте нации, следователно няма да се удължава международният прозорец. Това обаче би означавало да се откажем от марката „Шест нации“ в полза на нещо ново, а този тип операции обикновено не се продават добре сред публиката от старата школа на ръгбито, много привързана към традициите. Въпреки това това би означавало включването на четири допълнителни отбора в състезанието. Много хора смятат, че Южна Африка трябва да бъде включена в тези четири, но аз всъщност смятам, че достъп трябва да получат отборите от Ръгби Европа. Шестте нации е състезание от северното полукълбо и трябва да се стреми към растеж първо във вътрешността си, преди да търси нови съперници на 13 часа полет. Освен това Южна Африка вече има Rugby Championship като международен турнир, който би трябвало да възприеме подобна стратегия, за да отчете растежа на Япония, Фиджи и други отбори от тихоокеанския регион. Основният проблем при този тип промени винаги е от икономическа страна: както мнозина отбелязаха в оживената дискусия в Reddit, която започнах, по-слабите съперници водят по-малко хора на стадиона, за да подкрепят своя отбор от ниво 1. Това се превръща в по-малка печалба – нещо, което никой не иска. Ако обаче нищо не се промени, рискът е, че интересът към ръгбито ще остане ограничен в няколко места, поради което ще се откажем от един много голям и сравнително неизследван пазар.

В заключение: пътят е в сътрудничеството

Нека не се борим помежду си за едно място на масата на големите риби. Трябва да си сътрудничим за постигане на по-всеобхватна формула в европейския ръгби пейзаж. Никой не иска да види как Грузия е изключена завинаги от мачовете, които е спечелила правото да играе. Никой не бива да иска Италия да бъде изключена само защото „имаха възможност и не спечелиха нищо“. И накрая, никой не трябва да иска да не допуска отбори от Т2 до нито едно състезание, защото не са достатъчно добри. Израстването идва от конфронтацията, времето за игра, обмяната на знания. А не от завист, стратегии за опазване на границите и декларации от високо. Отборите от „Шестте нации“ са в уникалното положение да разполагат с богатството да накарат европейското ръгби да се развива и да стане по-приобщаващо за отборите от ниво 2. В техни ръце е да направят това. Да се надяваме, че те виждат смисъл в този процес.