Решението на Матийо Рейнал да накаже домакините за бавене на времето, което доведе до победния трай на Нова Зеландия в 81-ата минута, беше абсолютна глупост.

В мача между Австралия и Нова Зеландия в Мелбърн имаше всичко. Тръпки, премеждия, страхотни есета, моменти на аномалии – но най-много от всичко друго ще се запомни с едно решение на съдията Матийо Рейнал, което завинаги ще се смята за най-лошото и най-странното, на което международното ръгби е било свидетел. То почти сигурно е коствало на Австралия рядка победа срещу големите им съперници.

Ако съдиите имаха заповед да ограничат губенето на време в тестовото ръгби, решението на френския съдия да превърне австралийска дузпа в новозеландска схватка – на пет метра от крайната линия, 90 секунди преди края на мача, когато „All Blacks“ бяха на косъм от поредната си загуба тази година – можеше да остане в историята като едно от най-смелите съдийски решения.

Но такива нареждания няма. Сигналът беше като гръм от ясно небе, който спаси All Blacks. За Австралия беше отсъдена дузпа при изтекли 78 минути и 25 секунди по официалния часовник. Ясно се чуваше как съдията казва: „Играете сега – време е“. И, вярно, Бърнард Фоули, австралийският полузащитник, не се подчини на призива му светкавично.

Обяснявайки решението да позволи на Нова Зеландия ефективно да атакува, откъдето щеше да спечели този вълнуващ мач с 39:37 – като Джорди Барет вкара решаващия трай в 81-ата минута – Рейнал информира раздразнения изпълняващ длъжността капитан на Австралия Ник Уайт, че на Фоули е казано, че времето (часовникът на мача на живо) е започнало да тече и той трябва да отиграе незабавно. Съдията продължи: „Той чака, чака, чака, чака и така се стига до схватка в полза на All Blacks“.

Ако часовникът показваше 79 минути и 55 секунди, при което всяко умишлено забавяне щеше да доведе до край на мача с изритване на топката в тъч, щях да се застъпя за човек, който обикновено е един от най-добрите съдии в спорта. Но разликата от минута и половина между реалното и предполагаемото време е от огромно значение.

Фоули правеше това, което би направил всеки ритащ играч на света, настройвайки се да не вкара топката в полето и, да, отнемайки още пет или десет секунди. Той не се опитваше цинично да прекрати срещата. Тридесет и три годишният играч се бе насладил на един великолепен мач. Той вкара шест от шестте удара и беше с основна заслуга за две от есетата на Австралия за отпора през второто полувреме. Фоули играе ръгби в Япония. Това беше първият му тест, откакто представи страната си на Световното първенство през 2019 г. Той заслужаваше няколко секунди да си поеме дъх. Почивка за последна мисъл.

И все пак това дори не беше очевиден пример за губене на време. Беше започнал рутинните си действия по изпълнението на удара, когато сигналът превърна вероятния удар в тъч за решаване на мача в губеща схватка, в която Нова Зеландия трябваше да спаси мача в последните разигравания.

Каквото и да твърдят законите или наредбите на играта, тук имаше съдийско решение от абсолютна глупост. Може би има хора, които си правят труда да се ровят из правилника в някаква неуместна защита на Рейнал, но ръгбито е игра, в която законите ще създадат мрачни 80 минути освирквания, освен ако не подлежат на интелигентно и знаещо тълкуване.

За някои радостта на спорта се крие в неговата сложност, за други тя е пречка за превръщането му в световна игра. Всяко сриване във всеки мач може да бъде наказано, ако се вгледате достатъчно внимателно. Всъщност един от големите проблеми на тази епоха са криворазбраните изисквания на ТМО, който се суети за нещо отвъд полезрението на съдията, вместо да следи да няма голяма грешка, нещо крайно опасно. Проблемът не е в системата на ТМО, а в начина, по който тя се управлява.

Ех, само ако имаше за един ТМО, който да крещи в ушите на Рейнал: „Матийо, ти луд ли си? Преглътни гордостта си и позволи на Фоули да изкара топката в тъч.“ Играчите развиват усещане за съдията и променят играта си по съответния начин. Нямаше и намек някой да бъде санкциониран за губене на време.

Австралийският удар, превърнал се в печеливша новозеландска схватка, беше последният епизод от мача. Малцина ще си спомнят първия.

Домакините бяха объркали началния удар на кивитата. Топката отскочи в тъч – ранна атака на Нова Зеландия. Хукърът Самисони Таукейахо държеше топката и се готвеше да я хвърли. След това той я постави на тъчлинията и се втурна в полето, за да разговаря с капитана си Сам Кейн. Докато се подготви за хвърляне, бяха изминали още 10-11 секунди. Хвърлянето, от поставянето на топката на линията до напускането на ръката на хукъра, продължи 30 секунди. Ако някога е имало ненужно забавяне, то е било това.

Все пак играта беше в първата си минута. Едно добронамерено съдийство нямаше да накара никого да мрънка. За съжаление, същото трябва да важи и в последната, и в първата минута. В 78-та минута пауза между първия лайн-аут и последната схватка нямаше случай микрофонът на съдията да улови подкана, за да продължи играта да се развива без забавяне.

Нямаше нищо, което да превърне моментното забавяне на Фоули в изтощителен акт на лудост. За съжаление на халфа и на Австралия това беше брутално напомняне, че съпричастността е най-важната дума в речника на съдията, но не е в сборника със закони. Един човек на име Найджъл Оуенс ми го каза.

Реклама