Ръгби все още плаща цената за пренебрегването на идеята за Британска лига

За тези от нас, които гледат ръгби от повече години, отколкото биха искали да признаят, събитията в този спорт през последните няколко седмици са доста познати. Английските клубове изпаднаха в административна криза, а уелските гледаха и даваха да се разбере, че предпочитат да играят от другата страна на река Севърн. Като се има предвид всичко това, ситуацията не би могла да прилича повече на 90-те години на миналия век, ако към нея се прибавят неработещо правителство, растящи лихвени проценти и пълна икономическа криза. Почакайте малко…

И все пак при всички тези паралели и прилики е много погрешно да се мисли, че ръгбито се е върнало в бъдещето или е изчезнало в червеева дупка към хаотичното си начало като професионален спорт. Факт е, че силите и факторите, които пораждат хаоса, са били там през цялото време. Клубовете и съюзите някак си успяват да поддържат нещата в нормално състояние с помощта на измами, компромиси, тавани на заплатите и какво ли още не, но играта все още не е намерила устойчив бизнес модел, който да ѝ позволи да процъфтява повсеместно.

В Англия висшият ешелон на клубното ръгби оцеля благодарение на комбинацията от богати спонсори, които можеха да си позволят да поемат удари, и дълбоките, дълбоки джобове на RFU, които споделиха поне част от плячката, постъпила в централната каса. В същото време в келтските страни управителните органи са всесилни, като на практика притежават най-добрите играчи и имат право първи да се възползват от услугите им през 52 седмици от годината.

Келтският модел работи в смисъл, че битките между клубове и държави, които редовно се разгарят в Англия и Франция, рядко са фактор. И все пак впечатлението за спокойна и подредена организация прикрива факта, че професионалното клубно ръгби е сериозно ограничено от националните изисквания. Не се възхищавам от постижението на Connacht, които спечелиха титлата на Guinness Pro12 през 2016 г., но наистина ли някой смята, че те щяха да го направят, ако първата половина на сезона не беше подкопана от факта, че по същото време се провеждаше Световно първенство?

Направени са поне някои стъпки за справяне с този проблем, като организаторите на това, което сега е известно като United Rugby Championship (URC), се опитват да изготвят график, който да избягва сблъсъци с международни уикенди. И все пак този, който плаща, винаги ще нарежда правилата, така че тези усилия вече бяха подкопани от решението на IRFU да изпрати 36 играчи под прикритието на „развиваща се Ирландия“ на турнир в Южна Африка през следващите няколко седмици.

URC прави почивка за есенния прозорец за тестове. Проблемът е, че SRU се съгласи да играе пълноправен международен мач срещу Австралия на „Мърифийлд“ на 29 октомври, което се пада извън този период, когато Грегор Таунсенд няма да може да избере играчи като Фин Ръсел (Racing 92), Стюарт Хог или Джони Грей (и двамата Exeter Chiefs). Вместо това треньорът ще трябва да изчерпи възможностите на играчи от Глазгоу и Единбург, въпреки факта, че и двата отбора имат мачове от URC този уикенд.

Какъв отбор ще може да извади Глазгоу в петък, 28 октомври, срещу Бенетон (отбор, който ги надигра в Италия през изминалия уикенд)? Или Единбург като гост на Кардиф в неделя, 30 октомври? Сигурен съм, че момчетата, които участват, ще дадат всичко от себе си и че тези, които са извадени от периферията на двата състава, ще видят в това шанс да покажат какво могат, но няма как да не отбележим, че двата шотландски отбора ще бъдат с изключително малък състав за тези срещи и че това намалява значението на състезанието като цяло.

Има ли решение? Не е такова, което да е очевидно веднага. Но ако трябва да се постигне някакво подобрение, то със сигурност ще включва намаляване на изискванията към играчите. Това от своя страна трябва да означава промяна на структурата на лигата. В URC се проведоха някои прекрасни мачове, малко от които бяха по-добри от борбеното представяне на Единбург срещу “ Bulls“ в Претория миналия уикенд, но все още има нещо почти комично в състезанието, което се разпростира върху три държави – Британските острови, Италия и Южна Африка. Освен това е почти неоправдано във време на глобално затопляне.

Но нека се върнем отново към ръгбито през 90-те години на миналия век. Защото сред всички глупости, безумни схеми, фантастични финанси и суетни пози имаше един блестящ лъч на възможността. Ако не ме лъже паметта, през 1997 г. беше отправено предложение за създаване на Британска лига. В нея щяха да участват отбори от Шотландия, Англия, Ирландия и Уелс, групирани в две конференции с плейофи в края на сезона. Това не се различаваше особено от начина, по който в момента функционира URC, но беше по-целенасочено, имаше по-голямо признание за дългогодишните съперничества и по-малко стрес за играчите и планетата.

По онова време това изглеждаше перфектното решение на всички проблеми, които бяха съпътствали ръгбито при раждането му като професионален спорт. Но то рухна върху онези старомодни ръгбистки подводни камъни на дребнавата ревност, подозрителността и бутафорното изграждане на империи. Наистина беше твърде хубаво, за да е истина за глупаците от старата гвардия на ръгбито или за мошениците и фантазьорите за бързо забогатяване от новия ред.

Ръгбито пропусна един шанс. И оттогава плаща цената за това.