Jim Hamilton: Грегор Таунсенд трябва да възстанови Стюарт Хог като капитан или да гледа как това поколение се проваля

След малко повече от 12 месеца може да станем свидетели на най-голямата смяна на караула в Шотландия от едно поколение насам.

Каквото и да се случи на Световното първенство през 2023 г., изглежда закономерно да има преход от Грегор Таунсенд като старши треньор, а също така все още не знаем какви са намеренията на Стюарт Хог и Фин Ръсел – двамата най-добри играчи и най-големи фигури, които шотландската игра е създавала поне от 20 години.

Часовникът наистина тиктака, за да може тази група – играчи и треньори – да постигне успеха, на който всички вярваме, че е способна.

През последните 18 месеца, от изключително обнадеждаващата „Шестте нации“ през 2021 г. насам, отборът на Шотландия по-скоро се луташе, губеше всякакво усещане за отличителен стил и все още не успяваше да се бори за отличия, докато на заден план звучаха всякакви негативни настроения за това колко приятно и вдъхновяващо място е националният лагер.

В предстоящата есенна серия, която започва срещу Австралия на 29 октомври и ще доведе на Мърифийлд Фиджи, Нова Зеландия и Аржентина, искам да се сложи край на сивите зони. Да накараме Таунсенд да действа с всички сили: да подкрепи най-добрите си играчи, като им връчи ключовете за царството и се ангажира с атакуващия стил, който знаем, че те са способни да предоставят.

Никъде чувството за объркано мислене и липса на яснота не е по-очевидно, отколкото когато става въпрос за капитанската длъжност. Люк Кросби, Грант Гилхрист и Хамиш Уотсън получиха шанс по време на лятното турне в Южна Америка и част от мен си мисли, че Таунсенд с удоволствие би го дал на намиращия се във форма Джейми Ричи, но наистина се надявам да намери сили да подкрепи Хог.

Говорим за рядък талант – може би най-добрият играч на Шотландия за всички времена – човек, който има гарантирано място, който носи сърцето си на гърдите и е показал, че е повече от способен лидер. Според мен едно предполагаемо провинение – това очевидно неразрешено посещение на бар в Единбург след мача на „Шестте нации“ срещу Италия през март – по никакъв начин не е основание за изхвърляне на бебето заедно с водата.

Капитанът може и трябва да бъде Хог, не на последно място, за да не остави у всички, както в състава, така и извън него, никакво съмнение как ще изглежда лидерството на този отбор в такава решаваща година. Никоя друга сериозна ръгби нация не би била все още несигурна по отношение на капитана си толкова близо до Световната купа – това мирише на липса на сигурност, на застраховане, на липса на убеденост.

Подкрепата на Хог също така би била важно доказателство, че Таунсенд е разбрал, че има различни начини да се управляват различни хора. Знаем колко са важни мотивираните Хог и Ръсел. Те винаги ще бъдат мотивирани да играят за Шотландия, но трябва да бъдат мотивирани и от средата – трябва да знаят, че всичко и всички са в синхрон и са насочени към успеха.

Всички в тази страна искат наследството на Таунсенд да бъде положително, защото той е легенда на Шотландия. Голяма част от това е да накараме момчетата, които не се представят толкова добре, колкото могат, но са нашите звезди – Хог, Ръсел, Уотсън, Али Прайс – да извлекат най-доброто от себе си, като в същото време интегрираме диаманти като Рори Дардж (когато се завърне от контузия) и се уверим, че колективно има някаква последователност в състава.

Капитулацията в третия тест срещу Pumas още веднъж подчерта, че ако искаме да преминем на следващото ниво, трябва да можем да затваряме мачове. Ако не го направим, ще останем в капана на тази ужасна междинна ситуация, в която знаем, че имаме качествени играчи, знаем, че имаме еднократни резултати, но не можем да навържем тези няколко поредни дни. Това е разочарованието, но и романтиката на Шотландия. Хората извън тази страна я обичат, но за нас тя е абсолютно безумна.

Има няколко човека, които според мен могат да направят истинска промяна в това отношение, като се започне с есенните назначения. За мен Сионе Туипулоту е орисан да започне с проблемната фланелка на вътрешния център: той е напълно различен от всичко, което правим или можем да създадем в тази област.

Същото важи и за Джак Демпси, за когото стискам палци да се включи в отбора на Шотландия от вторник, когато 14-кратният Уолъби ще приключи задължителния тригодишен период на прекъсване на състезателната дейност. Знам, че има различни мнения по този въпрос, а законите за допустимост със сигурност не са променени, за да улеснят размяната на играчи между една и друга държава от първо ниво, но би било случай на отрязване на носа, за да не се нарани лицето, ако Шотландия пренебрегне № 8. Уотсън, Ричи и Дарж имат изключителни качества, но от толкова години просто нямаме човек, който да поема играта здраво, директно и често от средата на задната редица. Не сме имали Били Вунипола или Дуейн Вермюлен.

Демпси може да бъде този човек и не е нужно да е за сметка на отличния Мат Фагерсън, когото наистина харесвам и на blind-side. Точно тук искаме да бъдем: да говорим за това кои изключителни играчи да оставим извън XV, а не да търсим начини да го попълним.

Един от вариантите, които не смятам, че трябва да използваме, е Джон Куни, полузащитникът на Ulster, който също е свързван с вариант за трансфер през февруари, когато ще се навършат три години от последното му участие в 11-те мача за Ирландия. Разбирам аргумента, че той би донесъл предпазна мрежа в стила на Грейг Лайдлоу със своите невероятни способности за ритане, но след като на опашката вече са Прайс, Бен Уайт, Джордж Хорн, Бен Велакот, Джейми Доби и дори някой като Чарли Чапман от Глостър, Таунсенд е в силна позиция.

Демпси би добавил нещо, което просто не можем да получим другаде, докато Куни би заел място заради самото него. Не ми харесва посланието, което ще изпрати.

Нека няма повече разсейване, няма повече странични събития. Нека видим истински съгласуван натиск, в който всички да се стремят в една и съща посока, за да се гарантира, че тази група ще постигне това, което отдавна обещаваше, в оставащото ѝ време.