Фин Ръсел и Алекс Гууд показват тежкото положение на истинските таланти в международен план

Не всеки треньор харесва различното или непредсказуемото и има много членове на клуба на твърдоглавите в ръгби съюза

Някои играчи просто имат „това“. Малко повече време с топката, умение да намират пространство там, където то сякаш не съществува, готовност да правят нещата по малко по-различен начин. Има само една пречка. Не всеки треньор обича различното или непредсказуемото. Ето защо някои наистина изключителни креативни таланти никога не са се радвали на абсолютното доверие – или на множеството мачове – които техните способности са заслужавали.

Тази седмица хвърли светлина върху няколко ярки примера. Първият е Фин Ръсел, който има над 50 мача за Шотландия и започна тест за Британските и Ирландските лъвове още миналата година. През уикенда той изигра поредния си впечатляващ мач за своя клуб Racing 92, което му донесе място в отбора на седмицата в Топ 14. Въпреки това Грегор Таунсенд, треньорът на националния отбор, изглежда не е убеден в това и не включи халфа в състава на Шотландия за есенните международни срещи.

В този момент бихте могли да играете на адвокат на дявола и да попитате колко от другите съюзи биха се отказали от сегашните си 10-ки и биха започнали с Ръсел, ако той изведнъж стане достъпен за тях? Отговорът е, че не всички, но това само подсилва тезата. Понякога изглежда така, сякаш фините майстори на играта трябва да са два пъти по-добри от алтернативата, за да бъдат подпомагани последователно.

Така стигаме до втория ни пример. Когато в събота Saracens получиха последната дузпа в Exeter и Alex Goode грабна топката, никога не е имало съмнение какво ще се случи след това. Нямаше значение, че това беше първият удар на Гууд за сезона или че публиката на домакините правеше всичко възможно да го обезкуражи. Топката премина право през гредите, защото, когато се стигне до криза, класните играчи са способни да правят точно това.

Добре, уважаемият Гууд вече е на 34 години, но познайте колко теста в „Шестте нации“ е започнал най-надареният английски защитник от своето поколение от март 2013 г. насам? Отговорът е един. Един! Както и в случая с Ръсел, понякога изглежда, че националните треньори започват да измерват таланта само ако той се появи в достатъчно голям размер. Или пък рядко се отклонява от правия път.

Каква загуба. В случая на Гууд това скоро ще му донесе честта да изиграе повече мачове за Saracens, отколкото някой друг някога е правил. И все пак, дори ако Еди Джоунс имаше 10 контузени защитници, усещаш, че пак нямаше да реши, че да се обади на Saracens.

Това ви кара да се замислите. Кой е бил най-нещастният ръгбист, някой, който е трябвало да спечели много шапки, но в крайна сметка не го е направил? Може би трябва да я наречем наградата „Маршал“ в чест на английския халф Хауърд Маршал, който през 1893 г. вкарва хеттрик срещу Уелс в Кардиф – на терен, покрит с черни кръгове, след като стотици огньове са били оставени да горят през нощта, за да го размразят – и въпреки това никога повече не представя страната си.

Има много претенденти. Един Стюарт Барнс започна само шест теста за Англия за девет години, въпреки че беше майстор на всичко, което изучаваше в Бат. Най-екстравагантно талантливият полузащитник от ученическа възраст, който някога съм виждал на живо, беше бледият Колин Стивънс: когато леко сгърченият уелсец играеше на “ Rosslyn Park Sevens“, никой не можеше да го докосне, но той спечели само четири шапки. Обичах да гледам и миниатюрния Аруел Томас, но 11 есета в 19 старта за Уелс също не показваха достатъчно добре вълшебствата, на които той беше способен.

А какво да кажем за някои от известните „кратковременни играчи“ като Рей „Чико“ Хопкинс? В историята е записано, че той е спечелил само една шапка на Уелс като смяна и е записал дебютно попадение, за да помогне за победата над Англия през 1970 г., преди да изчезне обратно в сянката на сър Гарет Едуардс. Още по-назад, колко много Англия би искала да види повече от принц Александър Оболенски? Четири мачове и трагично ранна смърт на 24-годишна възраст, когато неговият Hurricane се разбива в Съфолк през 1940 г., безспорно лишават ръгбито от един от най-колоритните му герои, както е отразено в прекрасната биография на Хю Годуин.

Неотдавна се появи и най-взривоопасната комета на овалната топка – Рупени Каукаунибука, който в най-добрите си години беше толкова неудържим, колкото никое крило не може да бъде. По различни причини обаче той изигра само осем теста за Фиджи, като в периода 2003-2010 г. вкара 10 есета. А може би бихте могли да разделите вота за най-неизползван английски талант между Дани Сиприани и Джеймс Симпсън-Даниел, които имаха повече талант в пръстите си, отколкото повечето международни защитници. И все пак Сиприани започна само пет теста, а Симпсън-Даниел – шест. Вярно е, че и за двамата имаше смекчаващи вината обстоятелства, но това си остава ужасен срам.

Разбира се, Джоунс и неговият колега, майсторът на спорта Уорън Гатланд, могат да претендират за още по-голям късмет, като не са спечелили нито една шапка помежду си, въпреки че Гатланд неведнъж е сядал на пейката на “ All Black“ зад Шон Фицпатрик. За целите на това упражнение обаче говорим за безответна брилянтност, която оставя почетната стълбичка вероятно оглавена от един англичанин и един уелсец.

Ако говорим за неудържими крила, имало ли е някога Оса, която да бръмчи по-вълнуващо от Крисчън Уейд, чиято единствена шапка дойде в Аржентина през 2013 г.? А едно-единствено попадение през 1984 г. е и върхът на международната кариера на Дейвид Бишъп – пародия, като се има предвид огромният талант, който бившият полузащитник на Pontypool и Уелс притежаваше. Ръсел и Гууд могат да се смятат за онеправдани, но в клуба на неудачниците има много членове.