Обичта, която изпитваше Доди Уиър, може да се измери с реакцията на двата отбора, когато той представи топката преди мача на Шотландия с Нова Зеландия само преди две седмици.

Придружаван от съпругата си Кати и синовете си Хамиш, Ангъс и Бен, прикованият към инвалидна количка Уиър беше прегърнат от капитаните Джейми Ричи от Шотландия и Сам Уайтлок от All Blacks, а останалите играчи се събраха край ръба на игрището, за да аплодират бившия нападател. Най-добрите играчи на съвременната игра се събраха, за да поздравят един от тях – човек, който се е справил с жестоката съдба по необикновен начин. Това беше трогателен и подходящ момент на това, което се очертаваше да бъде последното му участие на „Мърифийлд“.

Уеър, чиято смърт бе обявена в събота вечерта на 52-годишна възраст и шест години след като бе диагностициран с болестта на двигателния нерв, вдъхваше ентусиазъм във всичко, което правеше, а популярността му се простираше далеч извън ръгбито и Шотландия. Приносът му към спорта в тази страна затвърди мястото му сред обществеността, но именно начинът, по който реагира на диагнозата си MND, го открои като личност със забележителна сила на духа.

Той води неуморна кампания за повишаване на осведомеността за болестта и набира милиони чрез своята фондация „Моето име е Доди“ в опит да финансира изследвания за намиране на лечение.

След минималното поражение на Шотландия от Нова Зеландия Ричи красноречиво обясни какво означава за него срещата с Уиър преди мача. „Ръгбито ми е дало някои доста специални моменти, но не мисля, че някой от тях ще бъде по-значим от този“, каза той. „За мен беше привилегия да споделя този момент с Доди и семейството му, това е нещо, което никога няма да забравя. Нямам думи, с които да опиша колко вдъхновяващ е той за нас.“

Висок, снажен и неудържим, физиката на бобеното зърно и естественото чувство за забавление на Уиър понякога можеха да прикрият изключителния ръгбист в него. Несравнимият Бил Макларън веднъж го описа като „нападател като луд жираф“, а противниците го подценяваха на свой риск. Кратка справка в неговата биография ще ви подскаже, че това е модерен нападател, който се справи с прехода от аматьорски към професионален спорт през 90-те години на миналия век с лекота. И то без да жертва любовта си към играта или чувството си за хумор.

Джим Телфър говори, че Уиър имал ръгби превключвател, който можел да включва и изключва. Когато е бил изключен, Уиър е можел да досажда на великия треньор със своите игри и лудории. „Той е селският идиот, шумен – много шумен – общителен, който прави глупави неща, като например да те побутне, когато не си в равновесие, или да те хване и да ти пъхне пръст в ухото“, пише Телфер в предговора към автобиографията на Уиър. „Но когато този ключ беше включен, като ръгбист, независимо дали в клуба или в страната, Доди беше съвсем различно същество: съсредоточен, концентриран, уверен, с огромно присъствие, свирепо горд и отдаден, и изключително физически.“

Сериозен носител на трофеи с Мелроуз, той скоро е потърсен от големите английски ръгбисти и се присъединява към платените редици на Newcastle Falcons, където следват още отличия за лигата и купата. Вече опитен шотландски национал, способностите на Уиър го довеждат до избора му от Британските и Ирландските лъвове за турнето им в Южна Африка през 1997 г. Не е изненадващо, че той беше популярен турист и беше много жалко, че трябваше да се върне у дома по-рано поради контузия на коляното, жертва на цинична нечиста игра по време на мач срещу провинция Mpumalanga в средата на седмицата.

Появата му на международната сцена идва непосредствено след успеха на Шотландия в турнира от Големия шлем през 1990 г. и той дебютира срещу Аржентина през ноември същата година. След това печели 61 участия и е част от състава, който печели последния шампионат на петте нации през 1999 г., въпреки че контузията отново ограничава приноса му.

Като изключим контузиите, кариерата му е звездна. Освен че печели национални титли от двете страни на границата и играе за “ Лъвовете“, Уиър участва на три световни първенства по ръгби, като помага на Шотландия да достигне до полуфинал през 1991 г. – най-доброто им представяне в историята – и до четвъртфинал през 1995 и 1999 г.

Въпреки че е роден в Единбург, Уиър е момче от Границата, израснал във фермата Кортълфери, близо до Стоу. Посещава близкото начално училище Fountainhall, след което от шести клас преминава в колежа Melville в Стюарт. Преместването в училището в Единбург е културен шок, но несъмнено помага за развитието му в ръгбито, макар и да е закъснял.

Първата спортна любов на Уиър е конната езда, но за човек, който ще порасне до метър и половина, той едва ли е подходящ за живот на седлото. Високият му ръст е по-полезен за вратарския пост и в края на тийнейджърските си години той застава на вратата на аматьорите от Stow. Но височината и атлетизмът му го правят естествен играч във втория ред и кариерата му в ръгбито бързо разцъфтява в зряла възраст.

За Телфер появата на Уиър на сцената е като изпратена от небето. „За мен, който бях треньор на Мелроуз и Шотландия в продължение на години, без да имам никакви реални способности в разиграването на лайн-аутите, Доди беше дар от Бога“, казва треньорът. „Когато той се появи в редиците на Шотландия, това беше страхотен бонус. Най-накрая имахме човек, който скачаше нагоре, а не надолу!“

Реклама