Съжалявам, ако се повтарям, но в този отбор на Англия има два големи проблема: Не оставам с впечатлението, че те поемат истинска отговорност и сметка за последните слаби представяния; нито пък изглежда разбират, че е наложително да започнат добре срещу съперници от първо ниво. Двете неща, разбира се, са почти сигурно свързани.

След най-лошите резултати на Англия за една календарна година от 2008 г. насам вниманието неизбежно ще се насочи към треньора Еди Джоунс. И това е съвсем правилно. Но, моля ви, нека не приличаме на футбола с неговата фиксация около мениджърите – Пеп, Жозе, Клоп – сякаш играчите са второстепенни актьори в драмата. Така или иначе е безсмислено, защото всеки знае, че ако Джоунс не извърши тежко престъпление, RFU ще го задържи до Световното първенство догодина.

Ръгбито става все по-тактическо и техническо, но все още голяма част от него се основава на главата и сърцето. Нека поговорим за последното. Като играч спечелих повече мачове, отколкото загубих. Имах късмета около мен да има страхотни играчи, което ми помага. И все пак именно личното неудобство от загубата беше най-големият двигател на всеки успех, на който се радвах. Вероятно го приемах твърде лично. Това беше рана, която само победата през следващия уикенд можеше да заличи.

Не намеквам, че някой от тази група в Англия няма сърце, но дали усещат толкова силно болката от поражението? Ако беше така, те щяха публично да се извинят за вчерашния ден – нещо, което щеше да изпрати силно послание не само към нацията, но и един към друг. В момента е трудно да се разбере как биха могли да си позволят да изостанат отново толкова много до полувремето, след като миналия път видяха как Нова Зеландия дръпна с 25:6. Както писах миналата седмица, това не е първият път, в който бавното начало струва скъпо на този отбор.

Сега нека поговорим за главата. Южна Африка са световни шампиони и винаги са сериозен противник, но също така са лишени от пет или шест играчи от първата линия и са в края на едно предизвикателно турне, в което участваха в тежки срещи с двата най-добри отбора в света. И, разбира се, тактически те нямаше да поднесат много изненади. Така че да се стигне до почивката с 14:3, както направи Англия, беше неприемливо.

Едно е да изоставаш, друго е да разбереш как да се върнеш в играта. Отново не виждам достатъчно съпричастност от страна на играчите, за да измислят начин да се върнат в реално време в играта. Изглежда, че те разчитат на индивидуални прояви на X-фактора или просто играят на парче и се надяват да се получи. В много редки случаи, както се случи преди седмица срещу All Blacks, това се случва. Но не можеш да влезеш в Световната купа с този начин на мислене.

Поглеждайки вчерашните два стартови състава, се виждаше, че Англия не разполага с достатъчно тежки играчи, които да направят сериозен пробив в противниковата защита. Разбира се, липсваха им хора като Кортни Лоус. Това означаваше, че трябва да се намерят алтернативни стратегии, за да се нарани Южна Африка. Трудно ми беше да открия признаци, че е разработен такъв план за игра.

Връщаме се и към факта, че има някои играчи от световна класа като Оуен Фарел и Маро Итоже, които за продължителен период от време се представят на световно ниво за своите клубове. Как става така, че когато се присъединят към Англия, те трудно намират тази форма? Тестовото ръгби трябва да бъде място, където да издигнеш нивото на играта си. Не можете просто да обвинявате за това Джоунс в каквато и да е среда, създадена в лагера.

Успехът на тестово ниво произтича от доверието и постоянството – нещо, което Ирландия и Франция притежават в изобилие. В лагера на Англия те са в недостиг. Може да са на пето място в света, но тази Англия е далеч зад тези над тях.

Реклама