Непосредствено преди последния тест на Южна Африка в Нова Зеландия през 1937 г. един велик бивш спрингбок на име Пол Роос изпраща телеграма до отбора. Тя съдържаше три съвета – “ skrum, skrum, skrum“. Няма да се нуждаете от превод от африкански.

Южна Африка беше духовният извор на схватките. В периода от началото на 1900 г. до 1956 г. и благодарение на вярата си в схватката като върховно оръжие, те никога не са губили тестови серии.

Миналия уикенд те базираха разгромната си победа над Англия на непоклатимия Франс Малхербе в тесния край на схватката. Те отново демонстрираха, че силата на предната, добре насочена линия все още е основният двигател. Заради превъзходството си дори спечелените от Англия топки ги хванаха в крачка.

Заедно с могъщия Франс те разполагаха с Бонги Мбонамби и Окс Нче и доминираха в размените през първото полувреме.

Всички знаеха, че “ Bomb Squad“, както е известна резервната им предна редица, ще пристигне както обикновено по някое време през второто полувреме – Стивън Китсхоф, великият Малком Маркс и Томас дю Тойт, всички от които биха раздвижили повечето други национални отбори, щяха да презаредят цялата операция.

Еди Джоунс решава първи да си отвърне на удара. На полувремето той извади от строя цялата си стартова предна редица от Мако Вунипола, Джейми Джордж и Кайл Синклър, които изпитваха затруднения като цяло. Джоунс ги замени с Елис Гендж, Люк Коуън-Дики и Уил Стюарт, за да се опита да обърне хода на мача.

Този ход се оказа неуспешен. В три от следващите четири схватки англичаните бяха наказани за нарушение срещу превъзхождащите ги сила и техника. Така двете английски предни редици бяха на практика разгромени преди пристигането на свежите южноафрикански играчи.

Имаше време, когато силата на английските схватки почти съперничеше на тази на Южна Африка, когато Англия с удоволствие атакуваше в основната фаза на играта. Те винаги са имали издръжливи пилиери, ако не и атакуващи, но постепенно се разви стройна система.

Като част от господството на британската и ирландската игра в схватките по света през 70-те години на ХХ век великият Фран Котън вдъхнови две доминиращи групи на „лъвовете“ – в Южна Африка през 1974 г., когато нападателите на Бокс бяха унищожени, както и в Нова Зеландия през 1977 г. По това време Котън, Майк Бъртън и шотландецът Йън „Могъщата мишка“ Маклаучлън вече бяха унищожили Бокс в тестовата серия през 1974 г.

Англия продължи да създава. Четирикракият Колин Смарт, родом от Кент, който играеше за Нюпорт, беше страшно добър играч, макар че най-забележителното му постижение беше да изпие бутилка афтършейв на вечеря след мач.

По-късно могъщият Джулиан Уайт от „Лестър Тайгърс“, може би най-могъщият от всички, се изправи срещу легендарния Ос дю Рандт на “ Туикънъм“ и го извади на показ. Авторитетът беше налице и през първото десетилетие след 2000 г. Андрю Шеридан, вероятно най-силният човек, играл някога, вкара в болница двама австралийски пропове в две схватки. За щастие и двамата се възстановиха.

През 2007 г. на Световното първенство Англия се измъкна от почти толкова мрачна форма като тази, в която се намира сега. Шеридан и великият Фил Викери смазаха австралийската атака в може би най-опустошителната демонстрация на сила на схватките, която е имало. Викери, за мен най-великият в цветовете на червената роза, можеше да играе едновременно и по целия терен, и в схватката.

Така че защо, о, защо Англия се отдалечи от естествената си сила? Първо, защото Нова Зеландия беше изключително изкусна. Имаше време, когато те се страхуваха от силата на английските схватки. Един безименен новозеландски автор веднъж нарече английската група „бели орки на стероиди“ – такава беше тревогата му.

Треньорите, играчите и пиарите на Нова Зеландия започнаха да действат. Те непрекъснато се заканваха. Наричаха Англия скучна, отегчителна. Обвиняваха Англия, че е унищожила ръгбито като зрелище и че няма никакъв усет зад схватката.

Позорно, тъй като другите държави видяха възможността и се присъединиха към паническия хор, Англия отстъпи. Те забравиха значението на първичната фаза. Един английски треньор ми каза, че надценявам един страхотен проп, защото не е достатъчно бърз по терена, за да заеме подобаващото му се място в защитната линия. Скромно предположих, че след като е смазал своя противник отпред, няма да има кой да го следи в защитната линия.

След това нещата станаха абсурдни. След като играта стана професионална и след като започна Super Rugby, хората решиха, че единственото развлечение е отвратителният поток от есета. Всичко, което пречеше – като например схватките и единоборствата – трябваше да се порицава.

След това безопасността на играчите получи оправдано внимание. Сформирането на схватка започна да отнема часове, а след това – още часове, за да се поднови. Допълнителните мерки за безопасност – някои от тях жизненоважни, а други – загуба на време – още повече обезсилиха схватката. В наши дни, щом топката бъде засечена, чувате съдиите да крещят, че тя трябва да излезе.

А това отнема още една част от арсенала. Отборите трябва да имат право – както винаги са имали – да се задържат, когато са спечелили топката, и след това да извършат вторично бутане, което наистина може да накара противника да се върне назад, сякаш е на ролкови кънки.

И така, къде е Англия за в бъдеще? Или може би е по-точно да се върнем назад. RFU и клубовете трябва да развият големи и енергични играчи на терена. В днешно време играчите отпред притежават определена сила, но не и животинска мощ и безмилостна конфронтационна нагласа, необходими за доминиране.

Освен ако не играят Южна Африка или Франция, играчите са се превърнали в обикновени и безвкусни. Англия трябва да обърне всички тези лоши резултати в своя полза. Те знаят как да го направят; това е в тяхното минало и в корените им. А идеалният пример се крие в лицето на Малхербе.

Когато Джоунс пристигна за първи път през 2015 г., го попитах дали ще работи за възстановяването на Англия като могъща нация. „Сто процента“, каза той, макар че не можете да го обвинявате за пагубната историческа промяна, която замени представата за Англия, владееща в голяма степен схватките.

Реклама