Решителните действия, предприети от Англия и Уелс, могат да окуражат онези, които смятат, че Грегор Таунсенд е изчерпал възможностите си

Изглежда никой не знае къде ще отиде Еди Джоунс след този сезон. Някои казват, че се връща в Австралия, за да поеме някаква роля на директор по ръгби. Други предлагат Япония като вероятна дестинация, предвид историческите му лични и професионални връзки там. Появиха се и слухове за предложение за големи пари за треньор на френски клуб.

Но поне знаем къде няма да го открием – в треньорската ложа на Англия на Twickenham, когато Шотландия ще се появи там на 4 февруари за сблъсъка за Калкута Къп в първия уикенд от Шестте нации догодина. При сегашното положение Ричард Кокерил, бившият треньор на Единбург, ще заеме мястото, което Джоунс заемаше през последните седем години, въпреки че изглежда все по-вероятно Стив Бортуик да е освободил Кокерил от ролята му на наставник дотогава.

Джоунс си тръгва със солидно възнаграждение. На новия човек също няма да му липсват няколко лири. Единственият губещ във всичко това изглежда е Шотландия, за която Джоунс беше подаръкът, който не спираше да се раздава по време на неговото управление – и се раздаваше все по-щедро, колкото по-дълго оставаше на поста. Срещу шотландските отбори, тренирани от Грегор Таунсенд, Джоунс постигна само една победа в пет мача – и дори тя беше доста оскъдна на ветровития „Мърифийлд“ през 2020 г.

Като се има предвид представянето на Англия в тазгодишните есенни тестове, Таунсенд и неговите играчи от Шотландия имаха добри основания да вярват, че са в с прилични шансове за постигане на поредни победи на Twickenham, от както се води статистика. Това, от своя страна, щеше да ги накара да бъдат в приповдигнато настроение за следващия си мач – домакински сблъсък с Уелс – страна, която извади всички възможни спирачки, за да представи серия от още по-безрадостни есенни изпълнения от тези на Англия.

Толкова за теорията. Защото точно както Англия се отказа от Джоунс, Уелс показа вратата на Уейн Пивак и повика самия Велик спасител – Уорън Гатланд, чийто предишен 11-годишен мандат начело на националния отбор донесе четири титли от „Шестте нации“ и три Големи шлема. Гатланд изведе Уелс и до полуфиналите на Световните купи през 2011 и 2019 г. – двата турнира, на които Шотландия не успя да премине груповите етапи.

Всичко това подсказва, че откриващите мачове на Шотландия ще бъдат срещу Англия, чиито играчи вероятно ще се чувстват освежени от напускането на Джоунс и уелския отбор, съживен от пристигането на човека, който донесе толкова много успехи в по-ранния си период на управление. През последните няколко седмици шансовете на Шотландия да открие първенството с две победи се увеличиха значително.

Разбира се, и Англия, и Уелс се противопоставиха на онази мъдрост, която гласи, че никога не бива да сменяте треньор в рамките на 12 месеца след Световното първенство. Но дали това е толкова мъдро? Международните треньори ни убеждават, че работят по четиригодишни планове, които са внимателно разработени, за да се реализират на световното първенство, но има твърде малко доказателства, че някой от тях наистина го прави. Има много повече истории на отбори, които са се провалили в критични моменти на Световната купа – голяма част от тях са предоставени от Нова Зеландия между 1987 и 2011 г.

Всъщност може да се твърди, макар и малко злонамерено, че най-добрият ход, който един отбор може да предприеме в навечерието на Световната купа, е да изгони треньора си и да назначи друг, който да свърши работата. Треньорите са склонни да се оттеглят след Световната купа, но дали ръгбито не пропуска някакъв трик тук? Виждате ли, има добре установен модел на треньори, които се радват на това, което може да се нарече „отскок на назначението“, когато имат много успехи в първите си няколко мача начело, преди нещата да започнат да се бавят, в отбора да се натрупа недоволство и резултатите да тръгнат надолу.

Всъщност Джоунс е почти идеалният пример. Той беше назначен непосредствено след катастрофата, която беше представянето на Англия на Световното първенство през 2015 г. под ръководството на Стюарт Ланкастър (който беше назначен след катастрофата на представянето им на турнира през 2011 г. под ръководството на Мартин Джонсън) и изглеждаше като глътка свеж въздух за отбора. В първия си мач начело Джоунс изведе Англия до победа над Шотландия на „Мърифийлд“, победите продължиха да идват и Англия се радваше на голям шлем в Шестте нации.

Уелс направи същото през 2008 г., когато Гатланд за първи път бе начело на „Шестте нации“. Новозеландецът получи поста, след като отборът не успя да достигне до елиминационните етапи на Световната купа във Франция през 2007 г., а възходът в състоянието на отбора беше внезапен и драматичен. Първият мач на Гатланд беше срещу Англия, финалист на Световната купа три месеца по-рано, и отборът на Уелс направи голям шок с победата си с 26:19, която беше първата им победа на „Туикънъм“ от 20 години насам. Те също преминаха през турнира с пет поредни победи, а няколко месеца по-късно си помогнаха с триумф в тестовата серия в Южна Африка.

Гатланд е необичаен с това, че поддържа успеха и репутацията си в продължение на много години. Шотландецът Франк Хадън имаше по-типична траектория. Хадън пое щафетата през 2005 г. след уволнението на катастрофалния Мат Уилямс и изведе отбора до домакински победи над Франция и Англия в първите си шест нации начело. Тогава играчите му говореха, че се чувстват необвързани и могат да се изявяват свободно, но нещата бързо се влошиха и през 2009 г. Хадън беше сменен.

Всичко това може да окуражи онези, които смятат, че Таунсенд е просрочил времето си като настоящ треньор на Шотландия. И все пак Таунсенд, с 54% успеваемост от 61 мача начело на отбора, все още е най-успешният треньор на Шотландия в историята. И макар тази година да не беше най-добрата за него – включваща разочароващо четвърто място в „Шестте нации“ и загуба в летните тестове – тя беше съпроводена от победи срещу Англия и Аржентина. Трудно бихме могли да твърдим, че е имало някакъв голям спад по време на повече от петте му години начело.

Въпреки че няма официално потвърждение, широко разпространено е мнението, че Таунсенд ще си тръгне след Световното първенство догодина. Жребият беше жесток за него, като постави Шотландия в една група с Южна Африка и Ирландия, така че е трудно да си представим, че той ще си тръгне с особено висока оценка, но също толкова трудно бихме си представили друг треньор да се справи по-добре с картите, които му бяха раздадени.

И ако Таунсенд наистина напусне, кой е следващият, който ще поеме ролята? На шотландската сцена Майк Блеър е най-очевидният кандидат, но за него вероятно е твърде рано. В разговора си с Върн Котър миналия месец останах с ясното впечатление, че той може да бъде убеден да се върне, но също така имам чувството, че все още има трайна обида за начина, по който нещата приключиха при последното му назначение. Знае ли някой дали Еди би искал да се заеме с тази работа?