Връзката с привържениците беше ключът към успеха на „Томонд Парк“ и поводът да изисквам повече от феновете на „Ла Рошел“ и от нас самите.

Трудно ми е да си спомня къде бях миналата седмица, а конкретни моменти от мачовете от времето на стария Мънстър се сливат един с друг. Но тази седмица мигновено си спомних, когато прочетох как директорът по ръгби на Нортхемптън Фил Даусън говори за мача за Европейската купа през ноември 2011 г. на „Томонд Парк“.

И то не заради победния дроп гол в края на 41-вата фаза.

Три неща веднага изплуваха в съзнанието ми. Едното беше фактът, че не стигахме доникъде с това финално владеене, но стресът беше малък, ако изобщо имаше такъв. Дъги едва не направи пробив до дясната странична линия, но се движехме напред-назад срещу Нортхемптън, които бяха щастливи да дочакат победата си с 21:20 в Лимерик. През 2011 г. бях старо куче и има моменти, в които то е по-добро от младото куче.

Втората беше онази топка на Адидас. Тя имаше sweet spot, който не съм усещал на ръгби топка оттогава. Имаше допълнителни десет метра въздушно време на тази топка. Нощта беше суха, тревата твърда, нямаше извинение. И аз я хванах в центъра.

Третата причина беше абсолютната липса на паника или разочарование от страна на публиката на „Мънстър“. Те ни гледаха как преминаваме през четиридесет фази, а вродените им познания за ръгбито подхранваха все по-голямо чувство на очакване какво ще последва. Нямаше и намек за тревога, която да се пренесе на терена на „Томонд Парк“. Пълна съпричастност и доверие от страна на публиката. Когато хората се чудят защо съм прекарал цялата си кариера в един клуб, първото нещо, което трябва да погледнат, е връзката с подкрепата и общността.

По Коледа обвиних феновете на La Rochelle (както и треньора и играчите), че са заспали при загубата ни в Топ 14 у дома от Bordeaux-Begles. Мога да си представя как нашият президент и изпълнителен директор изтръпват, когато прочетат тези цитати, но тъй като съм прекарал кариера, печелейки от връзката между играч и привърженик в Мънстър, говоря с доста голяма степен на авторитет по този въпрос.

Това не беше треньорът, който псуваше публиката и прехвърляше вината за поражението. Хората, които не ме познават, биха казали, че е по-добре да се концентрира върху това да оправи отбора си, вместо да се заяжда с поредния разпродаден мач. Приемам критиката въз основа на това схващане. Но тези, които ме познават добре, знаят, че коментарите бяха за укрепване на връзката между отбора и подкрепата по време на общото ни пътуване. Ние не можем да направим това сами. Това е отборът на града. Няма да стигнем далеч, ако нямаме нашата подкрепа, която да се появява всеки втори уикенд, готова да играе.

Миналата събота вечер при домакинството на Тулуза атмосферата беше невероятна. Всички бяха на местата си и пееха петнадесет минути преди да излезем на терена. Посланието беше ясно: ние сме тук за вас. Срещу Бордо преди Коледа се бяхме прибрали от Дъблин с победа за Купата на шампионите срещу Ulster, посрещахме най-близките си съперници и имаше онова опасно чувство от рода на „ако се справим, ще спечелим“.

Спечелването на Купата на европейските шампиони може да доведе до прокрадващо се чувство за собственост. Ние сме у дома, ние ще спечелим. Но самата публика трябва да осъзнае колко важна е всъщност. Играчите не са автомати; те никога не са в точно същото емоционално състояние в който и да е момент от деня, а още по-малко точно в 3,15 ч. в събота. Човешките емоции не са нещо линейно. Когато отборът е на колене, точно в този момент той се нуждае от допълнителен подем от страна на публиката.

Това беше разликата с Мънстър и съществува същата споделена интелигентност с привържениците на Ла Рошел: Те го разбират и разбират, че е почти невъзможно по време на дълга, изтощителна кампания да им даваме постоянно нещо, за което да скандират, особено когато не играем добре. В този контекст привържениците не са зрители – те са важен компонент на резултатността.

Няколко играчи могат да се пропукат психически, но публиката е в състояние да повлияе съществено на този момент и да го манипулира по положителен начин. Понякога дадено момче просто иска да излезе от играта в този ден. Иска да се отърве, защото формата му е непостоянна, а увереността му е спаднала. Но ако се огледа и види, че е заобиколен от любовта и подкрепата на 16 000 души, това може да му помогне да се отърси от този негативен момент. Шестнадесет хиляди души, които ви подкрепят, могат да направят чудесни неща за човешкия дух.

Когато обаче има затишие, празноти на трибуните и липса на ангажираност, играчът може подсъзнателно да си даде опция за отказ. Сякаш е нормално да не се ангажира, защото публиката вече го е направила.

Именно тук динамиката между отбора и подкрепата променя правилата на играта. Дали отборът забавлява тълпата, или тълпата вдига отбора? В трудни моменти винаги е второто.

Не е като да съм държал публиката отговорна за загубата. Просто им напомнях, че и те трябва да изнесат своята част от играта. За онзи мач с Бордо прогнозата беше за дъжд и вятър и ние съобразихме плана за игра с това. Когато условията не се сбъднаха, преди мача говорихме за възможността да играем повече, но не показахме никаква способност да сменим скоростта в кратък срок и ритахме топката цяла вечер – и то много неточно. В крайна сметка разочаровахме публиката, която беше дошла да се забавлява. Разбирам това, но колкото и да прекарваме всеки един час, подготвяйки играчите да се представят и очевидно да побеждават, това не е PlayStation Rugby.

Победата над Тулуза, независимо под каква форма, миналата събота беше важна за привържениците, защото деветте поредни загуби от тях в различни състезания се превръщаха в нежелано смущение. Беше и хубава подготовка за Ulster, а след това и за Northampton, където ще подновя срещите си с Фил Даусън.

Остава само един мач от Топ 14 в края на месеца, преди да се измъкна от оковите на десетседмичното отстраняване – една седмица повече, между другото, от тази, която получи Матийо Асебес от Перпинян за това, че удари с глава Джонатан Данти от Ла Рошел, докато последният лежеше на земята.

Плеймейкърът на Франция и Тулуза Ромен Нтамак получи жълт картон в мача миналата събота за удар в главата. Инцидентът не се различаваше особено от този, заради който Оуен Фарел получи четириседмично (триседмично?) отстраняване, което заплашва да го извади от първия уикенд на „Шестте нации“ срещу Шотландия. Това са несъответствия, срещу които играчите и треньорите се борят. В цялата тази шумотевица около училището за захвати и дилемите на Стив Бортуик се губи смисълът по отношение на самото нарушение. То е акт на нечестна игра съгласно новите разпоредби около безопасността в играта, но няма скубане, удряне на главата, тъпчене.

Според мен той малко се забави, когато се опитваше да върне един човек назад. Привеждам примерите с Н’тамак и Фарел и се чудя има ли капацитет да има еднакви наказания за едни и същи престъпления? Инцидентът беше маркиран от ТМО, макар че не беше разгледан от съдията Карл Диксън (което не е добре), но деянието е въпрос на време. Не смятам, че е налице злонамерено намерение. Да се пропусне тестови мач за това е глупост, съжалявам. Той не е гледал да нарани играч, а е сбъркал момента. Играта се прави по-безопасна, което е изцяло положително, но присъщата опасност при забавянето на ударите от действията е колко лесно ги пренася в опасна територия. Играта не се играе на забавен каданс.

Що се отнася до Джонатан Данти, има положителна новина за амбициите му за Световната купа, тъй като не му предстои операция на коляното, контузено в същия мач в Перпинян. Няколко месеца рехабилитация и той би трябвало да се завърне. Но той е голяма загуба за Ла Рошел и за Франция, а Ирландия няма да се сблъска с него в Дъблин на 11 февруари. Много малко играчи в световното ръгби притежават силата и уменията на Данти. Той премина на друго ниво, откакто премина от Стад Франсез. Още един пример за това, че трябва да познаваш своите състезатели и да не съдиш за една книга по корицата. Той е изключително мощен, но това не го стимулира нито за миг. Обича да атакува с удари, да подава, измамно балансиран бегач е и като се има предвид всичко – и да, пристрастен съм – може би е най-добрият номер 12 в света в момента.