На кораб в разгара на войната за Фолклендските острови аржентински затворник и неговият уелски пазач завързват приятелство през нощта на бира и ръгби.

Ирфон Хигинс е войник на кораба SS Canberra, натоварен със задачата да охранява 4500 военнопленници.

Когато Ирфон попитал кой говори английски, военнопленникът Джорджо Подеста отговорил: „Аз“.

Почти 40 години след като Джорджо му помага да спре бунт, Ирфон казва: „Сега не мога да си представя живота си без него“.

Тяхната история е разказана в книгата за конфликта от 1982 г. на Брайън Шорт – The Band That Went to War (‘Бригада, която отиде на война’).

Спомняйки си за деня, в който е срещнал Джорджо, Ирфон казва: „Охранявах 4500 военнослужещи на „Канбера“ и се опитвах да ги придружа на групи от по 10 души до душа.

„Беше като да пасеш котки, затова извиках: „Някой от вас говори ли английски?“.

Джорджо каза „Да“ и от този момент нататък той се превърна в мой човек и преводач.“

„Когато кажеш на хората, че си бил в Кралската морска пехота, те веднага си мислят, че си бил някакъв тежък психопат. Но аз бях просто музикант, а не истински войник, така че бях изумен, че изобщо са ни повикали“, казва Ирфон от Аманфорд, Кармартъншир.

„Бях развълнуван, както и всички останали, и през първите няколко седмици, докато стигнахме до остров Възнесение, всичко изглеждаше като сън.“

Но Ирфон трябваше да уреди един важен въпрос, преди да тръгне на война.

„Със съпругата ми Джан щяхме да се оженим това лято и не исках да заминавам, без да съм завързал възела“, казва той. „Така че получихме извънредно разрешително и се оженихме през май, точно преди да замина – никой от момчетата не можеше да дойде, тъй като бяхме затворени в казармата преди отплаването, но след това имахме тържество в столовата.“

Първите няколко седмици от пътуването двамата прекарват на слънце на палубата.

Тъй като времето се променя от лято в северното полукълбо към зима в южното, Ирфон разказва, че настроението на борда на „Канбера“ също се променя.

„Първоначално не можехме да повярваме какъв късмет имаме, че отиваме на война на круизен кораб на P&O, луксът не приличаше на нищо, което някой от нас е изпитвал преди“, каза той. „Той току-що беше слязъл от средиземноморски круиз, така че балните зали, полилеите, храната и напитките бяха като от друг свят.

„Но когато навлязохме в протока Сан Карлос, осъзнахме колко сме уязвими.“

Като реквизиран пътнически кораб „Канбера“ нямаше никаква защита освен няколко картечници, монтирани на перилата, и ракети, изстрелвани от рамо, които носеха парашутистите.

Скоро те са атакувани от аржентинските военновъздушни сили.

„Бяхме определени като болничен кораб, но тъй като превозвахме и войници, не можехме да претендираме за защита, предоставена от Женевската конвенция“, казва Ирфон. „Наистина бяхме удобни мишени, а след войната открихме, че британското правителство е взело предвид загубата на „Канбера“ още в самото начало; очаквало е да загинем.“

След като разтоварва Парашутния полк на десантни кораби, „Канбера“ заминава за Южна Джорджия, за да превози уелските гвардейци и гурките до Фолклендските острови.

В хода на сраженията на кораба скоро започват да пристигат хеликоптери с ранени британци и пленени аржентинци.

„Като видяхме какви отвратителни наранявания получаваха нашите момчета, беше трудно да не си го изкараме на военнопленниците“, казва Ирфон.

Но докато враждебността между враговете нараства, между тях се заражда и приятелство.

„Щом започнах да говоря с Джорджо за уелското ръгби – JPR и JJ – скоро разбрах, че имаме много повече общи неща, отколкото с много от британските войници“, казва Ирфон.

„Имаше някои, които бяха закоравели спецчасти, отдадени на военната хунта, но повечето – като Джорджо – бяха наборни войници, които не искаха да са там толкова, колкото и ние. Една вечер го измъкнах тайно от балната зала, в която държаха военнопленниците, и го заведох в каютата си, за да прекараме една нощ на бира и да си поговорим за ръгби“, разказва Ирфон.

Джорджо каза, че разговорът се е съсредоточил върху мача „между Лос Пумас и Уелс през 1976 г., в който Уелс ни побеждават в последната минута с дузпа, изпълнена от Фил Бенет с помощта на легендарния Гарет Едуардс и защитника Джон Питър Рис Уилямс.

„Говорихме за нашите домове, за нашите семейства и за нашите приятели. Пожелахме си скоро да се завърнем в домовете си. Той се възползва от възможността да ме запознае със своите приятели и съквартиранти в каютата. Усмивката се върна на лицето ми.“

От онази вечер насам Ирфон и Джорджо са верни приятели. Но не само бирата и спортът затвърждават връзката им.

Авторът Брайън Шорт, който по това време е бил на борда на „Канбера“, казва: „Това, което и той, и Джорджо са твърде скромни, за да кажат, е, че помежду си са предотвратили бунт на кораба.

„По пътя към Пуерто Мадрин Джорджо подсказва на Ирфон, че някои от твърдоглавите аржентинци планират да превземат кораба със сила. Двамата с Ирфон държахме двата края на коридора с по една картечница и в крайна сметка нямаше никакви проблеми“.

След кратък, но ожесточен 72-дневен конфликт британските сили си възвръщат Фолклендските острови и изтласкват аржентинците. През юли 1982 г., когато „Канбера“ връща военнослужещите в Пуерто Мадрин – уелскоезичен анклав на Аржентина – фотограф на ВМС заснема Ирфон и Джорджо, които се ръкуват сърдечно на мостика за сбогом.

Двойката губи връзка за няколко години, тъй като писма между Уелс и Аржентина се получават трудно. Скоро обаче съпругата на Ирфон – Джан, открива Джорджо.

„Ходили сме да го посещаваме, а той е бил в Уелс – сега не мога да си представя живота си без него“, казва Ирфон.

Историята на тяхното приятелство е само една от десетките подобни в книгата на Брайън Шорт.

Въпреки че войната е причинила толкова много страдания и смърт, той казва, че я е написал, за да потърси доброто, което е произлязло от хаоса.

Реклама