Борбата до кръста е смъртта на ръгбито

В продължение на 20 години играта на ръгби беше стълб в живота ми. Няма да е пресилено, ако кажа, че вчера RFU го разруши.

От сезон 2023/24 г. ръгбито, което се играе в националните лиги и по-ниско, ще бъде лош отпечатък на играта, която играхме предишната година и много десетилетия преди това, с височина на борбата, намалена до височината на кръста или по-ниско.

Освен това играчът с топката ще бъде „насърчаван да играе така, че да не застрашава атакуващия с внезапна промяна на височината“, каквото и да означава това твърдение на комисията. Казано по-ясно, те убиха нашата игра и то без да се консултират с нас.

Не ме разбирайте погрешно, ще се проведат някакви „консултации“ с опитомени учени, активисти и редица „експерти“, чието мнение вече е взето.

Много ще се изтъква „експертизата“ на тези хора и всеки, който поставя под въпрос решенията, ще бъде посрещнат с насмешка. Те ще бъдат притискани и ще им бъде казвано, че не разбират контекста, подобно на мен, когато поисках обяснение от някой, който е частично отговорен за това решение.

Естествено, така наречените експерти ще пренебрегнат напълно желанията на играчите, които играят играта. Всъщност това е най-малката грижа на експертите. Вместо това ни казват, че това е за наше добро и има нещо общо със сътресенията. От нас се очаква да повярваме, че играта, която сме играли повече от сто години, изведнъж е станала твърде опасна за аматьорите.

Сътресенията са огромен проблем, но не и за аматьорската игра, която е толкова безопасна, колкото никога не е била. Истинският проблем са 130-килограмовите мегаатлети в професионалната игра, които всяка година се ударят един друг с все по-голяма сила. Разликата между тях и аматьорите не може да бъде по-очевидна – от очевидната разлика в силата на удара до броя на ударите и разнообразието от удари, които причиняват сътресение на мозъка. При професионалистите не само прекият контакт с главата е сътресение.

Професионалната игра обаче няма да бъде засегната от промените в закона. Защо? Защото именно тя плаща доходните заплати на ръководителите на RFU. Всъщност парите, а не безопасността, са движещата сила зад промените в политиката на RFU – но точната причина за действията е малко по-сложна.

RFU има култова мантра за „развитие на играта“. Това звучи добре, но какво означава?

Означава ли повече участници? Означава ли повече спонсори? Означава ли повече зрители на екрана, докато се играе играта?

Вероятно това означава по малко и от трите. Това умопомрачително решение обаче ще доведе до две категории хора в ръгбито: тези, които играят спорта, и тези, които консумират продукцията.

Ако не сте достатъчно добри за най-високото ниво, значи имате късмет, играта, която обичате, вече не е на ваше разположение.

Съществува обаче малък проблем. Потребителите, с които разполага RFU, не са тези, които RFU иска. Най-запалените фенове на ръгбито са от ръгби клубовете. Ръгби клубовете, ако не сте забелязали, са пълни с играчи и в това се крие проблемът.

Общественото ръгби ще приеме абсолютно всеки в клуба, но самата игра не е приобщаваща в буквалния смисъл на думата. След като приложите филтъра за игра на ръгби към широката общественост, ще получите една не много разнообразна публика, със сигурност не демографска група, която RFU може да представи пред голям корпоративен спонсор.

По традиция спонсорите идват в спорта, за да си присвоят ценностите му. Сега нещата се обърнаха и спортните организации унизително молят марките за пари, като декларират културното си съответствие с тях и отчаяно се опитват да имитират предполагаемите ценности на спонсора.

Казано направо, продуктите искат да бъдат асоциирани с разнообразна група от елит със смесено образование, а не с клуб, пълен с едри мъже, които след мача са изпили няколко бири.

Хората, които обръщат внимание на тези неща, може би са забелязали, че RFU от дълго време върви по пътя на разграничаване от своите членове.

Главният изпълнителен директор Бил Суини се смущава от традиционната песен „Swing Low, Sweet Chariot“, като отказва да я изпее, докато 80 000 фенове я пеят в знак на несъгласие. Друг пример е ребрандирането на „Saxon’s“ в „England A“, за да може RFU да тръгне по „различен път“.

И така, изправени сме пред затруднение: какво да правиш, ако причината да не можеш да „развиваш играта“ и да успокоиш спонсорите е в самото естество на играта? Лесно: променяш играта.

Като създадете нова игра, която премахва риска, можете да привлечете цял нов кръг от хора, които може би не биха харесали играта в предишното ѝ пълнокръвно въплъщение.

Промяната на контактното ръгби, за да привлече нови участници, не е единственият трик, който RFU има в ръкава си. Свидетели сме как RFU навлиза в света на тъч ръгбито, като настоятелно предлага, със заплашителен намек за принуда, всеки клуб да предлага възможност за тъч ръгби. Интересно е, че те искат да се погрижат за „предпазването“ на играчите на тъч, за да гарантират, че те няма да бъдат „принуждавани“ да играят контактно. Това ви казва всичко, което трябва да знаете за отношението към обществената игра и към тези, които я играят и разчитат на нея.

RFU възнамерява да се опита да създаде армия от разнообразни, безмозъчни потребители, които да финансират професионалната игра. Разбира се, това никога няма да се получи.

В Америка NBA от известно време се опитва да убеди спонсорите си в своите разнообразни качества, като от десетилетие експериментира с нови географски и демографски райони.

Резултатите бяха пагубни и напълно предотвратими. Вместо да стимулира създаването на вълнуваща нова фенска база, НБА в крайна сметка просто експлоатира настоящата си фенска база. Тъй като за „развитието на играта“ са нужни все повече пари, спортните власти в крайна сметка се оказват „провалени в играта“, опитвайки се да изстискат все повече пари от все по-малко фенове. Това отваря вратата за компании, които не зачитат публиката и спорта, като хазартни компании, фирми за алкохол или, в най-крайния случай: измамни криптоборси.

Това ще бъде неизбежният път за ръгбито, когато то изостави милионите фенове заради измисления организъм от готини млади хора, които просто умират да се влюбят в спорт, за който никога не са чували. . И всичко това в името на „развитието на играта“. Не можеш да убиеш нещо и да твърдиш, че го развиваш.

Трябва да се запитаме как RFU може да бъде едновременно пазител на играта в общността и пропагандатор на професионалната игра, когато нуждите им са толкова различни – а в този случай и диаметрално противоположни. Това е явен конфликт на интереси.

Можете да разберете дилемата за RFU. Защо да се фокусираш върху нищожните приходи от ръгби в общността в Wakefield, Bury или Exeter, когато можеш да останеш в Лондон, където да се наслаждаваш на спортни събития с голям брой билети и всички свързани с тях ползи? Това е малко като да очаквате комисарят на NFL да се интересува от местния училищен футбол през уикенда на Супербоул. Разбира се, съвсем основателно NFL по никакъв начин не отговаря за аматьорския спорт. Но RFU го прави!

В случая RFU вижда своя печеливш бизнес в „Туикънъм“. Всичко, което се случва в провинциите, малките градове, земите далеч, далеч от централата – ами, те могат да се справят и без това. Отново удобно забравят, че те са пазителите на играта.

Ако имахме орган, който да се грижи единствено за аматьорската игра и да я съхранява, а не да преследва корпоративни печалби, това щеше ли да се случи? Категорично не.

Реалността е, че RFU реагира напълно на дебата за сътресението, като постави предпазливостта и намаляването на риска над интересите на своите членове. В нито един момент RFU не е излязъл на протест срещу хора като Алисън Полок, Дарън Уайт и Крис Новицки. Всъщност е справедливо да се каже, че те предадоха всеки играч, всеки клуб и всеки местен съюз, като дадоха приоритет на кампаниите на активисти като тези пред собствените си членове.

Освен това RFU твърди, че промените са научно обосновани. Сигурен съм, че е така, но никой не е поискал това. Докато ръгбито е единно в желанието си да знае повече за превенцията на сътресенията при професионалистите, то за изследвания в аматьорската игра, която е една и съща от десетилетия, нямаше никакъв шум. Никой не е принуден да играе аматьорско ръгби, никой, когото съм срещал, не се е чувствал неудобно от рисковете, които поемаме всеки уикенд, играейки ръгби, всъщност – извън шепа луди в Twitter – не съм срещал нито един човек, който да е поискал тази промяна в закона.

Все пак някои ще погледнат на това и ще кажат: „Какъв е проблемът, ще видим как ще се развие“, но от пандемията знаем, че когато един играч спре, е трудно да го върнем обратно. Голямата разлика между сега и тогава е, че тогава хората нямаха възможност да заменят ръгбиста. Сега имат и когато RFU осъзнае грешката си, тези играчи няма да се върнат.

Можете също така да се обзаложите, че когато всичко това излезе наяве, никой няма да бъде подведен под отговорност за това. Те ще се скрият зад всякакви измислени данни, ще свиват рамене, докато обясняват на ръководителите на маркетинга как демографската група сега е по-подходяща за популяризиране на техните продукти.

Това, което няма да могат да признаят, е какво им се е наложило да съсипят в този процес.