Гераинт Дейвис и екипът на Bajad8a разбират градивните елементи на елитното ръгби. Тук те разглеждат едно ключово решение: да тичам или да ритам?

По време на всеки мач от елитното ниво на ръгбито един отбор може да очаква да получи топката чрез удар между 15 и 20 пъти. В контекста на това, един отбор ще има между три и пет вкарвания в схватката на мач.

Следователно вземането на решения и стратегията на приемащия отбор са ключов фактор за попадане в голови позиции. Това е особено важно в ситуациите, в които хващащият има достатъчно време да реши дали да тръгне на контраатака, или да нанесе удар. Но как се вземат тези решения? Нека разгледаме въпроса.

Няма съмнение, че по време на „Шестте нации“ е прекрасно да гледаш как халфът хваща топката и след това тръгва на мисия по терена със финтове и разтоварване. Реалностите на професионалното ръгби правят това зрелище трудно в повечето случаи. Съществуват голям брой променливи, които могат да повлияят на решението – можем обаче да ги разделим на четири общи принципа.

Дали уловилият топката е сам в задното поле и колко близо е неговата подкрепа.


Какъв тип играч се намира в задното поле. Играчът с № 8 има различен набор от умения от този на полузащитника, което ще повлияе на решението му.


Организацията на линията за преследване. Добре организираните преследващи линии затрудняват пробива.


Предварително определената стратегия на отборите за изпълнение на удари.

Всички сме запознати с тенденцията за размяна на удари, включваща множество удари от всеки отбор. Надеждата е да се принуди съперникът да сгреши, може би чрез използване на една от онези хитри спираловидни бомби, при които ритащият изстрелва високо във въздуха удар с фалц.

Вземете за пример прочутия спираловиден удар на Стюарт Хог в мача за „Калкута Къп“ през 2021 г. на „Twickenham“. Когато получи удар от англичанина Елиът Дейли, той беше позициониран близо до средата на терена, което му даваше добър ъгъл за удар в тъч. Освен това имаше голямо пространство в лявата част на полето, в което да ритне, 14-те му съотборници бяха пред него, а Англия имаше добре организирана линия за преследване.

Този сценарий, в допълнение към желанието му да изтласка Англия дълбоко в нейните 22 метра и способността му да рита топката дълго му помага да взема бързи и ефективни решения. Разбира се, той можеше да побегне, но шансовете му да вкара топката в 22 м бяха малки в сравнение с ритането на топката.

Повечето удари се извършват като част от добре планирана стратегия за преследване и връщане на топката. Най-добрият пример за това е бокс-кика, който съм илюстрирал на фигура 1 по-долу.

Уелс е организирал линията си за преследване, готова за бокс кик от деветката си Томос Уилямс. Ирландия е задържала Хюго Кийнън (15) и Си Джей Стендър (8) на линията от 15 м, тъй като това е най-вероятното място за изпълнение на бокс кика. Джони Секстън (10) и Джеймс Лоу (11) се намират на свободни позиции, което дава възможност на Ирландия да премести топката през цялото поле, за да се насочи към външните пространства.

Обърнете внимание и на Джордж Норт (13 г.) и Халам Амос (11 г.), които са разположени на блиндсайда. Тяхната цел ще бъде да се справят бързо и ефективно, принуждавайки Ирландия да играе от собствената си половина. Въпреки това Ирландия се подготвя за преследването на Уелс и както е подчертано в жълтите кръгове на фигура 2, ирландските нападатели са създали възможност на Стандер да тича.

Това е известно като „ескортиращ отбор“ и е умишлен похват както за защита на хващащия, така и за създаване на пролуки в защитната линия, които действат като пролуки, в които нападателят може да бяга. Стандер улавя и веднага бяга направо за собствените си съотборници, които трябва само да се дръпнат леко встрани, за да го пропуснат. Този сценарий води до ирландски рък на 10 м линия на Уелс, което е положителен резултат.

Играчите се вълнуват истински, когато получат удар от отбор, който или току-що е завъртял топката и е ритнал веднага, или е бил принуден да ритне под натиск. В този пример, както е показано на фигура 3, полето вече е значително по-неорганизирано, отколкото в предишните примери, което предоставя вълнуващи възможности най-вече за крилата и халфовете.

В примера по-долу халфът на „Скарлетс“ Дан Джоунс е принуден да рита, след като грешен пас го принуждава да се върне назад, а по-голямата част от отбора му е отпред и извън формата на атаката. Бързаците на Ospreys Дан Евънс (15) и Мат Протероу (11) са изправени пред перфектна възможност за бягане, при която най-лошият сценарий би бил борба в средата на терена, достатъчно близо до отстъпващия нападател, за да се постави началото на деветката и да се възстанови формата.

Въпреки това позиционирането на Скот Уилямс предоставя възможност да се получи известна защита. Така че без колебание Еванс бяга веднага към Уилямс, който умело се отдръпва към страничната линия, отваряйки път на Еванс да премине. Центърът на „Скарлетс“ Джонатан Дейвис (13) успява да направи борба за покриване на топката, което дава възможност на „Ospreys“ да получат рък на 22-метровата линия, което е нетно предимство от 40 метра от мястото, където топката е била уловена.

Следователно решението дали да се бяга или да се рита е сложно. Най-добрите играчи и отбори го правят лесно. Ключов акцент за играчите е да се уверят, че сканират терена за възможности, преди да получат топката – умение, което им позволява да вземат бързи и ефективни решения, когато им се отдаде възможност.