Как Нелсън Мандела използва ръгбито като символ на южноафриканското единство

В една страна, горчиво разделена от апартейда, Мандела използва играта, за да насърчи общата национална гордост.

На 24 юни 1995 г. на стадион „Елис Парк“ в Йоханесбург Южна Африка печели Световната купа по ръгби с 15:12 над заклетия си съперник Нова Зеландия. Този мач е изключително важен момент в историята на Южна Африка. Това е първото голямо спортно събитие в страната след края на сегрегационния режим на апартейд през 1991 г. И в майсторски акт на държавническо управление, проведен в светлината на международните прожектори, президентът Нелсън Мандела организира демонстрация на единство в една от най-ожесточено разделените нации в света, използвайки лозунга „Един отбор, една страна“.

Реалността на момента се оказа много по-сложна от създаването на имидж.

Грубото нарушаване на човешките права по време на апартейда отдавна беше превърнало Южна Африка в международен изгнаник. През 1973 г. резолюция на ООН обявява апартейда за „престъпление срещу човечеството“. От 1964 г. до 1992 г. на страната е забранено да участва в Олимпийските игри, а отборът ѝ по ръгби не е допуснат до първите две световни първенства по този спорт през 87 и 91 г. За чернокожите южноафриканци исторически белият отбор – заедно с неговите зелени и златни цветове и талисмана му Спрингбок – се превърна в символ на потисническото управление на бялото малцинство в страната.

Президентът Мандела виждаше в ръгбито начин да се намали разделението между черните и белите южноафриканци и да се насърчи общата национална гордост. Спортът е бил обединяваща сила и преди, сред съперничещите си колониални сили на страната. По време на турнето на спрингбокс на Британските острови през 1906 г. играчи от двете страни в ожесточената Бурска война (1899-1902 г.) между англичани и африканци, включително един играч, който е бил затворен в британски концентрационен лагер, се гордеят с това. За да излекува раните този път, Мандела – който сам е лежал 27 години в затвора за това, че се е противопоставил на системата на апартейд, ръководена от бялото малцинство – първо трябва да признае и да се справи с широко разпространената болка и разделението, които апартейдът е причинил.

Историческата връзка между ръгбито и апартейда

Макар че расовата сегрегация отдавна се практикува в Южна Африка, официалната система на апартейд се появява през 1948 г. след политическото издигане на Африканската национална партия. Африканците, потомци на холандски, германски и френски заселници, които се смятат за избран народ, работят за формиране на правителство, което да облагодетелства бялото малцинство. По време на апартейда чернокожото мнозинство е преместено в сегрегирани градчета в условия на жестока бедност, изключено е от всякаква роля в националната политика и му е отказана работа, освен тази, свързана с неквалифициран труд. През 1953 г. е приет Законът за запазване на отделни удобства, който официално сегрегира всички обществени зони в Южна Африка – включително и игрището за ръгби.

Националната партия на африканците е дълбоко свързана с отбора по ръгби, който през първите 90 години е бил изцяло бял. Партията възприема успеха на отбора като свой собствен, а играчите понякога използват отбора като трамплин за заемане на партийни постове.

„Националната партия си представяше символа на Спрингбок [местна антилопа] като символ на ценностите и характеристиките на африканския народ“, пише Саймън Пински в есе, публикувано в South African History Online. „В техните представи допускането на чернокожи играчи да облекат свещената фланелка беше стъпка към ерозията на тези ценности. За твърдолинейните африканци фланелката на Спрингбок е станала символ на нещо повече от превъзходство в ръгбито – тя е станала символ на расово превъзходство.“

Истина, помирение и ръгби

През 1995 г., пет години след като излиза от затвора и една година след като е избран за първия чернокож президент на страната, Мандела създава Комисията за истина и помирение, която да разследва престъпленията, свързани с апартейда. Надеждата на комисията е, че пълното разкриване на истината за жестокостите от епохата ще доведе до изцеление на расово разделената нация.

Чернокожите южноафриканци искаха да унищожат всички символи на режима на апартейд. На първо място в списъка беше спрингбокът, който от 1906 г. е талисман на отбора по ръгби и спортна емблема на Националната партия на апартейда. След първите свободни избори през 1994 г. всички южноафрикански национални отбори приемат за своя емблема протея – националното цвете на страната – с изключение на отбора по ръгби. В страна, в която ръгбито е голямото национално развлечение, емблемата на Спрингбок с нейните зелени и златни цветове не беше нещо, от което много бели южноафриканци бяха готови да се откажат.

Мандела преследва по-голяма цел

Разбирайки тази съпротива срещу промяната, Мандела търси помирителна стратегия, която да позволи на африканците да запазят ценната си емблема като средство за постигане на целта: обединяване на нацията.

„Още през 60-те години на миналия век Мандела започва да изучава африканс, езика на белите южноафриканци, които създадоха апартейда“, пише Ричард Стенгел в списание „Тайм“ по повод 90-ия рожден ден на Мандела през 2008 г. „Другарите му от АНК [Африканския национален конгрес] му се подиграваха за това, но той искаше да разбере мирогледа на африканерите; знаеше, че един ден ще се бори с тях или ще преговаря с тях и че така или иначе съдбата му е свързана с тяхната.“ В речта си при встъпването в длъжност през 1994 г. той изразява своето виждане за “ държава на дъгата, която е в мир със себе си“.

Затова в началото на първия си мандат той покани Франсоа Пиенаар, капитана на отбора, да се срещне с него, за да обсъди как „Спрингбокс“ могат да помогнат за постигане на мир между черното и бялото население. Пиенаар е израснал в африканска общност, където името на Мандела се свързва с „терорист“ и „лош човек“. Пред чернокожата тълпа Мандела казва: „Моля ви да застанете на страната [на тези момчета], защото те са от нашия род“.

Чернокожи организации критикуват Мандела

Примирителните жестове на Мандела към суровия расистки режим на апартейда не се харесаха на чернокожите южноафриканци, които все още се борят с наследството на този режим – потисничество и насилие. Само по време на въстанията в Совето през 1976 г. полицията е убила стотици чернокожи граждани и е ранила хиляди.

След избирането му през 1994 г. Мандела е подложен на обстрел от войнстващи чернокожи групи, които смятат, че управляващата му партия – Африканският национален конгрес – е твърде примирителна към бившия режим на апартейд. Един от най-яростните му критици е отчуждената му съпруга Уини Мандела, която смята, че той се фокусира повече върху успокояването на белите, отколкото върху осигуряването на права за чернокожите южноафриканци. Докато Мандела и АНК се вслушваха в тези критики, те продължиха да се съсредоточават върху това да убеждават бялото малцинство, че искат да изградят силни работни отношения. Неговите призиви към чернокожите южноафриканци често бяха формулирани през призмата на това, какво би могла да означава тяхната подкрепа за по-широките му цели за страната.

„Ние приехме тези млади мъже като наши момчета, като наши деца, като наши звезди“, каза той по време на посещение в тренировъчния лагер на Спрингбок малко преди началото на Световната купа. „Страната е изцяло зад тях. Никога не съм се гордял толкова с нашите момчета, колкото сега, и се надявам, че тази гордост споделяме всички.“

Финалите на Световната купа по ръгби през 1995 г.

Преди началото на финала на Световната купа през 1995 г. срещу Нова Зеландия 63 000 зрители на „Елис Парк“, предимно от бялата раса, пеят заедно с „Спрингбокс“ новия национален химн. Той съчетаваше думи от „Die Stem“ (химнът от ерата на апартейда, който беше обект на по-ранни протести) и „Nkosi Sikelel’ iAfrika“ – стар панафрикански химн за освобождение от движението срещу апартейда. Когато Мандела се появява на стадиона, облечен в зеленото на Спрингбок, тълпата, която е предимно от африкански произход, вика: „Нелсън, Нелсън, Нелсън!“

Мачът демонстрира работата на Мандела през седмиците, предшестващи мачовете, като подготви сцената за историческа – и до голяма степен символична – демонстрация на национално единство на всички раси, която целият свят видя. В мача двата отбора завършиха с равенство 9:9 в един темпераментен мач на заклети съперници. Седем минути преди края на допълнителното време южноафриканският отбор спечели с дроп гол на Джоел Странски, за да постигне победа с 15:12.

„Цяла Южна Африка избухна в празненство, черните бяха толкова радостни, колкото и белите“, пише Мартин Мередит в биографията си „Мандела“. „Никога досега чернокожите не са имали повод да се гордеят толкова с усилията на своите бели сънародници. Това беше момент на национално сливане, за който Мандела направи много, за да вдъхнови.“

Момент на символично единство, но със сложно наследство

„Когато прозвуча последният съдийски сигнал, тази страна се промени завинаги“, казва капитанът на отбора Пиенаар години по-късно, когато Мандела умира. Макар че това може да е било силно преувеличено за повечето чернокожи южноафриканци, които продължаваха да страдат на най-ниското стъпало на обществото в света след апартейда, то отразява умелото усилие на Мандела да използва ръгбито, за да излекува раните на нацията.

За много чернокожи южноафриканци „Спрингбокс“ продължават да представляват бруталния режим на апартейд. Отборът имаше само един чернокож играч в мачовете през 1995 г., а през 2019 г., когато спечели Световната купа над Англия с първия си чернокож капитан Сия Колиси, имаше само шестима. „Точно както жестът на Мандела през 1995 г. беше приветстван като метафора за расовото помирение в нацията, така и неуспехът на ръгбито да се трансформира се разглежда като метафора за разочарованието сред чернокожите, които получиха политическа, но не и икономическа свобода“, пише журналистът Дейвид Смит в колонка в Guardian през 2015 г.

Все пак усилията на Мандела да използва ръгбито, за да обедини една нова нация, която се бори да излекува старите си рани, се превръщат в едно от най-значимите му постижения като президент на Южна Африка – и в знак за това какво може да се направи за добро чрез силата на спорта. През 2000 г. по време на връчването на наградите Laureus World Sports Мандела казва: „Спортът има силата да промени света. Спортът може да създаде надежда там, където някога е имало само отчаяние.“