Еди Джоунс не е целият проблем – но кой ще осигури момента на Духан ван дер Мерве в Англия?

Гледката на Духан ван дер Мерве, който преминава през безпомощната английска защита, беше достатъчна, за да смрази кръвта на Стив Бортуик. Това беше и разтърсващо напомняне за това как изглежда един изключителен играч, който се изявява на най-великата сцена, отстранявайки противниците си от пътя за забавление.

На фона на разрухата от третото поредно поражение от Шотландия Оуен Фарел отчаяно се опитваше да отклони вниманието от „привързаността“ на играчите към обновения режим на Англия или от проявената отзивчивост и инициативност, но нямаше как да се прикрие липсата на индивидуален блясък.

Бортуик откри по трудния начин, че проблемите в отбора му са по-дълбоки от токсичността и хаоса, с които приключи ерата на Еди Джоунс. Те се проявиха твърде остро в усилията на предполагаемите му суперзвезди, които повяхнаха, докато Ван дер Мерве избухна в пълния си блясък.

След уволнението си през декември Джоунс се замисли, че по време на работата си в Англия е тренирал само трима играчи от истинска световна класа: Фарел, Маро Итоже и Том Къри. След като Къри се контузи, за колегите му бе създадена платформа да покажат самоувереност.

Въпреки това разцветът така и не дойде, като Фарел пропусна да отбележи две конверсии, а Итоже показа една от най-безличните си прояви, като допусна ненужна дузпа и бе засенчен от партньора си от втория ред Оли Чесъм през цялото време.

Дори влиянието на Маркъс Смит, който със сигурност е лицето на бъдещето на Англия, беше възпрепятствано от склонността на съотборниците му да изритват топката. Въпреки че Бортуик увери, че ще има експертна оценка на тези недостатъци, реалността е, че той трябва да се довери на по-безмилостните си инстинкти.

Той вече показа надежди в тази насока, като се отказа от Ману Туилаги, който някога беше смятан за незаменим в редките случаи, когато беше здрав. Той обаче трябва сериозно да се замисли дали другите му вечни играчи заслужават защитения си статут. По последни данни Итоже буди безпокойство.

И преди е бил окачествяван като машина за наказателни удари, жертва на собствената си прекомерна активност, но той се е стремял да разсее тези опасения чрез силата на своето присъствие, задавайки тон чрез безпощадната си работна етика. Както винаги срещу Шотландия, нямаше никакво съмнение в неговата отдаденост, която беше толкова видимо силна по време на „God Save the King“, че изглеждаше така, сякаш може да пукне вена всеки момент

За съжаление, това се оказа най-запомнящият се негов принос през цялата вечер, а вялото му представяне не оправда задушевния възторг. Може би става дума за една необичайна грешка, но Бортуик не може да си позволи да има играчи, които да се водят само по репутацията си.

Самият факт, че Джоунс е избрал Итоже 62 пъти, не бива да го изолира от критики, особено когато Дейвид Рибанс, автор на удивителен офроуд, за да създаде есето на Фреди Стюард срещу All Blacks миналата есен, предлага една ярка алтернатива.

Фарел е друг, чието право да започне по някакъв начин не подлежи на обсъждане, и все пак всеки, който го е гледал тук, може основателно да оспори тази преценка. Не само че риташе шутираше зле, но и не за първи път изглеждаше неспокоен, когато от него се искаше да играе ролята на вътрешен център на Смит.

Мнозина говорят за „оста Смит-Фарел“, като че ли това е някакво ненарушимо партньорство за Англия на 10 и 12, портрет на художника и занаятчията. Само че неудобната истина е, че то никога не е работило истински. Фарел, по собственото му признание, е халф по подготовка и инстинкт, а многократното му поставяне извън позиция, за да се приспособи към пламенността на Смит, само притъпява атаката на Англия.

Мат Доусън, който видя как Шотландия запазва Калкута Къп, едва ли би могъл да се изкаже по-безпощадно за експеримента. „Не мисля, че 10 и 12 са играчи от световна класа“, каза полузащитникът, спечелил Световната купа. „Ако си противникът, си благодарен, че нямаш някой, който да те застрашава на 12.“

Проблемът е, че Бортуик изглежда си е създал невъзможна обвързаност. От една страна, той очевидно смята Смит за най-добрата десетка в страната. От друга страна, той е направил Фарел, многократно неубедителен с фланелката с номер 12, свой капитан. В последствие можеше да се разбере защо на Фарел е било поверено лидерството през този неудобен преходен период.

Той послушно говори за философията на Бортуик, която се нуждае от време, за да даде резултат, като се има предвид, че отборът е бил заедно само 11 дни на тренировки. Това отношение се отрази и на целия „Туикънъм“, където не се повториха освиркванията, които сполетяха Джоунс след последния му мач начело на отбора.

Можеше да се забележи явното колективно желание назначението на Бортуик, за когото този първи мач като старши треньор означаваше толкова много, да успее. Но също така се усещаше, че силата на тази добронамереност няма да продължи безкрайно. Не и когато четвъртата поредна загуба на откриването на „Шестте нации“ задуши всички разговори за Големия шлем още при раждането им.

Не и когато късното включване на Бен Йънгс, който на два пъти изрита топката, за да се откаже от владеенето ѝ, подсказа безцелно продължение на периода на Джоунс от последните му дни. Не и когато неговите основни изпълнители – Итоже и Фарел – бяха толкова тревожно неадекватни.

Ако Бортуик иска да остави своя отпечатък върху Англия, той трябва да покаже, че няма свещени крави. При положение, че този отбор все още е много по-малък от сбора на своите екстравагантно надарени съставни части, просто няма момент за губене.