Steve Lander: Споровете са неизбежни, когато си съдия

По времето на подготовката за дебюта ми като тестови съдия – победата на Шотландия срещу Уелс в „Петте нации“ през 1995 г. – всички ме питаха дали ще съдийствам в мача, или ще отида на раждането на дъщеря ми, която трябваше да се роди всеки момент. За щастие тя се роди в сряда, а мачът беше в събота, така че успях да бъда и на двете места.

Спомням си как стоях на „Мърифийлд“, когато звучаха химните, и се опитвах да не се разчувствам. Беше невероятно преживяване. Брайън Кампсал и Джон Пиърсън бяха съдиите по тъчове. Тримата заедно бяхме преминали през съдийската кариера на север, след като напуснах Оксфорд и се върнах в университета в Чешир.

В мача Шотландия вкара есе от нищото, след като топката беше ритана напред-назад в продължителен период на игра без прекъсвания. Брайън и Джон стояха зад вратата и се смееха, защото единственото, което чуваха от мен, беше „не бързай, Гавин (Хейстингс), не бързай“, докато се опитвах да си поема дъх, преди той да изпълни удара за допълнителни точки.

В онези дни не ти даваха екипировка. Освен един лилав анцуг, трябваше да си набавиш всичко сам. В деня на мача ти даваха значката на „Петте нации“, която се зашиваше на фланелката ти. Ако по някаква причина мачът не се играеше, трябваше да я разкопчаете и да я върнете!

След участието ми в „Петте нации“ бях избран за съдия на мач от Световната купа през 95 г. – победа на Франция срещу Тонга с 38:10. Изгоних грешния тонганец, но след това те бяха много любезни, защото знаеха, че ако един от техните блокировачи не заслужава да излезе, то другият заслужава! Имало е мачове, в които съм си забравял картоните. Отидох на един мач в Форест (на Дийн), беше Лидни срещу Лестър и, разбира се, те се радваха, че Лестър е на техен терен. Добре, че нямах картони със себе си, защото иначе щяха да играят 12 на 12, според мен.

Ръгбито в тази част на света не ми беше непознато и обикновено ме приемаха доста добре, нещо, което не всички съдии могат да кажат. Съдийствах около 40 мача в Глостър и както се оказа, те обикновено не губеха, така че никога не съм се страхувал да се разхождам пред „The Shed“, докато в Бат те винаги губеха, когато аз бях съдия. Така че в Глостър бях добре дошъл, а в Бат ме мразеха.

Спомням си, че съдийствах на един мач на The Rec, когато играеше Мат Доусън, и публиката скандираше „същият стар Доусън, винаги мрънка“, а след това ми се нахвърляше: „не знаеш какво правиш“ и т.н. В онези дни това никога не беше страшно, беше почти като шега. Просто се справяш, защото си сам, нямаше помощник-съдии.

Въпреки че имах късмета да бъда съдия на Световното първенство по ръгби и да бъда страничен съдия на друго, най-големият ми мач беше за купата „Бледислоу“ – Нова Зеландия – Австралия в Дънедин през 2001 г. Австралия спечели, а аз бях на първия самолет за Австралия! В този мач имаше наказателно есе – не първото високопрофилно, което дадох, както феновете на Лестър може би си спомнят!

Джордж Греган беше в много отношения най-трудният за съдийстване играч, но и най-гениалният на терена. След като решението беше взето, той се приближи до мен и ми каза: „Страхотно решение, Стив“, което щеше да е добре, освен ако по онова време не експериментираха с микрофоните на терена (за връзка с рефера) и цялата публика чу думите му!

Споровете са неизбежни, когато си съдия, и може би най-спорното решение в клубната ми кариера, освен наказателното есе, което отсъдих за Бат във финала за купата „Пилкингтън“ срещу Лестър през 1996 г., беше решението ми като страничен съдия, че Джон О’Нийл, крилото на „Мънстър“, е стъпил в тъч в полуфинала за купата „Хайнекен“ срещу „Стад Франсез“ през 2001 г. Съдията дойде при мен, за да ме попита дали смятам, че това е есе или не, и на мен не ми изглеждаше така, но беше. И до ден днешен има снимки из целия Лимерик, а има барове, в които не смея да вляза от страх да не ми се наложи да си купя цял ред питиета.

Франция вероятно е най-напрегнатото място за съдийство на клубно ниво, защото очакванията на домакините са, че няма да загубят. След като започнахме да си разменяме съдии и да се движим из Европа, като английски съдия нямахме брадва като такава и понякога отборът на гостите печелеше.

Най-ярко си спомням един случай в Ажен, когато дадох дузпа за Брив една минута преди края, след като един от играчите им беше абсолютно без дрехи на полувремето. Чисто инстинктивно я дадох, но на терена се появи Кристоф Ламайсон, който беше страхотен шутьор. Щом той каза: „Стив, ще бия към вратата“, сърцето ми се сви, защото ми хрумна, че вероятно ще я бие, което и направи, и адът ще се стовари върху мен, което и стана. Трябваше да остана някъде другаде, почти инкогнито. На следващата седмица в Ажен отиде съдия на име Йън Хайд-Лей. Той беше канадец, но тъй като не искаше да го вземат за англичанин, носеше най-големия кленов лист на фланелката си, който можеше да намери!

Станахме редовни съдии през 1999 г., веднага след Световното първенство през същата година. Да се откажа от преподаването и да стана съдия на пълен работен ден беше огромно решение. Не бях редови учител по физическо възпитание, а отговарях за 16 други служители в колежа „Sixth Form College“, така че това беше голямо решение и всички страхове, които имах, когато избрах ръгбито, се сбъднаха пет години по-късно, когато приключих със съдийството и нямаше реално развитие за съдиите след пенсионирането им.

Трудно беше да получа преподавателска позиция на същата длъжност, която имах преди това, и се оказах заклещен в безпътица. Освен това е трудно да се примириш с факта, че един ден си легенда и после изведнъж си нищо. Много е трудно да се замени адреналинът и усещането за пътуване. Падаш от една скала и се чувстваш изоставен от системата. Влязох в низходяща спирала и се озовах на едно изключително тъмно място. Наистина не знам къде щях да бъда, ако не беше подкрепата на съпругата ми.

Надявах се да започна работа в някакъв управленски или помощен сектор, но нищо не се получи, въпреки че беше фантастично да бъда част от мениджърската група на Клайв Удуърд по време на Световното първенство през 2003 г. и да съветвам отбора по отношение на тълкуването на законите. Това означаваше да работя в тясно сътрудничество с Бейки (Нийл Бейк, който получи шестмесечна забрана за блъскане на Ландър на финала за купата „Пилкингтън“) и между нас никога не е имало никаква враждебност. Всъщност преди няколко години бях много болен и Лестър изпратиха на жена ми букет цветя. Това вероятно олицетворява доброто в Лестър като клуб и ръгбито като цяло.

Както и в живота, и в спорта трябва да балансираш между върховете и спадовете, а аз имах фантастични върхове в ръгбито и като си спомням за тях, не бих ги разменил за нищо на света. Радвам се, че бях съдия, когато започнах, а не сега. Когато започнах да съдийствам, съдиите бяха единствените, които преценяваха фактите. След като се появиха технологиите, всичко се промени – начинът, по който играчите и съдиите можеха да разговарят помежду си, и ролята на съдията.

Идеята, че можем да постигнем съвършенство, защото можем да преглеждаме ситуациите и телевизионният съдия може да спре мача, е чужда на това, което беше съдийството, когато започнах. Все още вярвам, че ако един съдия е в състояние да създаде среда, в която позволява на играчите да играят в рамките на законите, той си върши добре работата. Докато сега, за съжаление, хората искат от теб да си професионалист и да си 100 % прав. Един съдия никога не се стреми да сгреши, но в една динамична ситуация това непременно ще се случи. Просто се надяваш, че ако направиш грешка, тя няма да повлияе на резултата.

Всичко се е променило в играта, но нищо не се е променило в играта, ако разбирате какво имам предвид. Съдиите могат да седят и да се ровят в законите и да говорят, че ще направят това и онова, но в крайна сметка съдиите са там, за да се опитат да приложат един много сложен набор от разпоредби.