Началото на ръгбито като пълноценен спорт датира от 1871 г. когато Футболния съюз по ръгби създава първите универсални правила. Те забраниха спъването – практика която се смяташе за варварска, но имаше своите поддръжници,

Какво наистина характеризира ръгбито? В кой момент се отделя от своя братовчед – футбола? Кога наистина намери своята идентичност и цялост? Това са въпроси, които ни връщат към периода на зараждане на нашия спорт. Периодът на действие е приблизително тридесет години – между 1840 и 1871 г. Той може да се проследи до основаването на Английския футболен съюз по ръгби, който установява първите специфични правила. Спомняме си, че първият тест между Англия и Шотландия през март 1871 г. се проведе по правила, които бяха ако не неясни, то поне обсъдени по взаимно съгласие. Такъв беше случаят с вътрешно клубните мачове по онова време, предшествани от дълги разговори за това какво е позволено и какво не.

През януари 1871 г. 20 английски клуба се срещат, за да положат основите на федерация, а през юни 1871 г. инициативен комитет, а след това и общо събрание приемат първите 59 закона на играта. Те са в основата на ръгбито, каквото го познаваме днес.

Алджърън Рътър от Ричмънд е президентът, под чието ръководство ръгбито излиза от блатото на ранните години. Припомняме, че в началото играта почти не е имала пасове, а се е състояла от спечелване на топката чрез големи схватки, ритане на топката много или малко надалеч, но ръгби колежът е приел принципа на улавяне на топката с ръка.

Ако погледнете назад към дебатите от този период, ще видите, че основният спор е бил за ритането/спъването или изкуството да се рита противника с върха на обувката и под коляното с целия риск от счупване на пищяла и фибулата. Тази практика е приета и дори насърчавана от правилата на колежа по ръгби. Мнозина обаче го смятат за варварско и опасно. Ритането/Спъването е в основата на спора от 1863 г., довел до създаването на Футболната асоциация. Привържениците на „ръгби футбола“ се отделиха, защото мнозинството от клубовете искаха да премахнат този болезнен технически акт.

Г-н Кембъл, ръководител на Blackheath, заяви: „Ритането е истински футбол, ако му отнемете цялата смелост и сърце, той ще изчезне. Но към 1867 г. дори привържениците на ръгби футбола започват да се чудят. Клубът от Ричмънд реши да ограничи играта до играчите, които носят топката, и до играчите, които са в контакт с топката в схватките. След това, по време на известните заседания през 1871 г., Алджърън Рътър и неговият екип се заемат с проекта. Спъването беше забранено, както и последващото го – чупене на крака. Ръгби напусна свирепите векове и вече не приемаше остри удари в тялото на противника. Човекът, който е написал правилата, Л.Д. Матон, е претърпял счупване на крака малко преди това.

ПОЯВЯВАТ СЕ И ПРОПУСКИ

Краят на спъването съвпада с придвижването на играта към съвременността и зрелостта и от този момент нататък тя се играе между цивилизовани хора. През решаващите за развитието на спорта години на 70-те години на XIX в. той е съчетан с разрешаването на нова, по-мека техника, която днес наричаме борба: човек може да блокира противника с ръце в цялата горна част на тялото, като трябва да се отбележи, че правилата на колежа по ръгби вече са разрешавали задържането на ръката на носещия топката. В първите години е забранено да се борави с краката на противника, но скоро тази практика е узаконена под влиянието на шотландските училища в името на култа към мъжествеността.

Ръгбито, което познаваме днес, наистина се оформя. Най-новото развитие е появата на паса, който отначало е много рядък, но с годините става все по-чест. С отпадането на спъването играта стана по-малко опасна и играчите изпитаха желание да избягат от мрачните битки на нападателите. Осъзнахме, че ръгби футболът също може да бъде игра с бързи и яростни действия. Трудно е да се определи с точност кога за първи път се появява идеята за пас, задължително назад. Доказателствата по този въпрос не са много ясни. Правилата от 1871 г. обаче го регламентират. Отборите играеха с десет нападатели, двама халфове зад схватката и трима бекове, чиято основна задача беше да се бранят. От 1875-76 г. нататък обаче отборите добавят центрове към халфовете. Мисията им е нападателна, ражда се и пасът. Хари Васал, капитан на Оксфордския университет през 1878-1880 г., е споменат като поддръжник на играта, вдъхновен от философията на шаха.