Уелс в криза: регионите са проклятието на една ръгби държава, изправена пред пропаст

Как е възможно Ирландия да процъфтява при приблизително същите нива на приходите на съюза и същия брой професионални отбори?

За страничния наблюдател – а такива в ръгбито има много – ситуацията е объркваща. Уелс е спечелил повече големи шлемове в ерата на „Шестте нации“ от всеки друг, освен от Франция, която се изравни с тях с четири през миналия сезон. Те могат да се похвалят с един от най-големите и харизматични стадиони в света и – по-скоро неосезаемо, но все пак съвсем реално – ръгбито е по-дълбоко застъпено в културата на страната, отколкото където и да било другаде в северното полукълбо.

И все пак фасадата на уелското ръгби се разпадна през последните две седмици. Намирайки се на дъното на таблицата на „Шестте нации“ след два кръга и преди съботната среща с Англия в Кардиф, играчите напуснаха преговорите с работодателите си и заплашиха да провалят цялото първенство, но в четвъртък отстъпиха и отмениха планираните стачни действия.

Естествено, общественото мнение сочи с пръст и както винаги, безликите администратори се оказват обсипани със злоба. Неотдавнашното разкриване на гнилата култура в Уелския ръгби съюз ни предоставя вече създадени злодеи. Това може и да е справедливо, но както винаги, реалността е по-сложна.

За да се усложни картината, на върха на таблицата, да не говорим за световната ранглиста, се намира Ирландия с максимален брой точки. Как е възможно братовчедите на Уелс от келтския регион да се развиват толкова добре при приблизително същите нива на приходите на съюза и абсолютно същия брой професионални отбори?

Няма съмнение, че Ирландия и четирите ѝ провинции представляват историята на успеха – въпреки грандовете на Уелс в професионалната ера. Нека не се задълбочаваме, поради страх от депресия, в международния рекорд на една от двете страни през 90-те години на миналия век, но професионализмът подтикна Ирландия към подреждане отдолу-нагоре, което сега дава резултати на най-високо ниво, след няколко десетилетия, в които техните провинции трансформираха ръгбито под най-високото ниво.

Ирландия се възползва от някои предимства. Тя е най-голямата страна в Европа, в която няма професионален футбол на най-високо ниво. До появата на ръгбито дори не можеше да се гледа елитен спорт през зимата в Дъблин – град с около един милион жители, а в околностите му има още около един милион.

Докато англичаните, уелсците и шотландците умуваха как да структурират професионалните си игри, Ирландия имаше готови провинции с истинска история и значение. В първите години на Келтската лига в началото на века „Лейнстър“ играе пред публика от малко над 3000 души. В рамките на 10 години средната им посещаемост достига 20 000 зрители. Подобни са и успехите на Мънстър и Ълстър, където се стичат фенове, някои от които са запознати само бегло със спорта, за да ги подкрепят.

Парадоксално е, че Уелс беше възпрепятстван от същата тази страст към ръгбито. Първокласната им игра се основаваше на 18 градски клуба, повечето от които бяха с малки мащаби по днешните стандарти. В навечерието на регионалната ера, 2003 г., средните бройки на посетителите на 9-те уелски клуба от Келтската лига не предизвикват особено внимание – от Кардиф на върха със 7000 зрители, през „могъщия“ Суонзи с 2600 зрители, до Еббу Вейл с 350 зрители.

Така че беше логично да се опитаме да ги накараме да се сдружат в регионалната система, която е проклятието на професионалното съществуване на уелското ръгби. Регионалните отбори се радват на известен собствен успех, но, отчасти частна собственост, отчасти финансирани от съюза, тези неудобни хибриди остават недолюбвани. Само Кардиф Ръгби някога е надхвърлял 10 000 души средна посещаемост, но само за миг и преди повече от 10 години.

Уелската система разчита почти изцяло на успеха на националния отбор. Това е опасна стратегия, особено когато икономиката ти е малка. Така стигаме до реалността, с която се сблъскват всички спортове – тази на крайния резултат.

Перспективите на всяка държава в даден спорт до голяма степен са функция на страстта (и таланта) към този спорт, умножена по размера на икономиката. Последният никога не е неподвижен и е различен според това кого питате, но БВП на Ирландия (Република и Северна) е приблизително 450 млрд. паунда. БВП на Уелс е 75 млрд. паунда.

Много се говори за сходните нива на приходите, публикувани от двата съюза всяка година, но ирландското ръгби се възползва от частни инвестиции, които далеч надхвърлят тези на Уелс. Частните училища например предоставят на няколко съюза по света услуги за развитие на ръгбито на стойност милиони лири, а само мрежата на „Лейнстър“ е по-продуктивна от всички останали взети заедно. В Уелс има четири частни училища, които се занимават с ръгби, като само колежът Llandovery може да се сравнява – и то съвсем малко – с институциите от другата страна на границата в Западна Англия.

В Уелс няма национална банка, национална напитка и национална авиокомпания, които са основните спонсори на спортните отбори на всяка средно голяма държава. Държава с размерите на Уелс винаги ще бъде в неизгодно положение, дори ако управленските ѝ структури са безупречно съгласувани, както например в Ирландия. В Уелс това не е така.

Докато ирландската система преминава от обществената игра през провинциите, които съюзът нарича свои клонове, до националната структура, обществените клубове в Уелс обикновено са в конфликт с четирите региона, които често са в конфликт помежду си и почти винаги в конфликт със съюза.

Управителният съвет на съюза е съставен от членове, които са избрани чрез играта на общността и които никога няма да гласуват за себе си, въпреки насърченията, докато три от четирите региона (‘Dragons’ вече са 80% собственост на съюза) се управляват от частни лица и на практика се намират извън мрежата. Регионите се изхранват от плащанията на съюза, но въведената през 2019 г. система за национален отбор от 38 души има сериозен ефект върху финансите на всеки от тях. Съюзът плаща 80% от заплатите на играчите от групата НО38, но това става от бюджета на регионите.

Разбираемо е, че в паниката да се задържат играчите у дома са били взети някои ужасни финансови решения. След като един играч е бил надценен, верижният ефект при преговорите с останалите изостря ситуацията, докато регионалните бюджети не бъдат изчерпани. Надценяването на играчите не е проблем, характерен само за Уелс, но когато си най-малкият в икономическо отношение, пукнатините от всякакви грешки в устройството ти се проявяват първи.

Всичко това е по-лесно да се установи, отколкото да се поправи. Колкото по-дълбоко е вкоренен спортът в една култура, толкова по-непримирими са безбройните институции и участници, големи и малки, и толкова по-трудно се променя наследеното минало, което в случая с ръгбито е от аматьорската ера.

Очевидно е, че една съгласувана система като ирландската е за предпочитане пред непоследователните структури, раздирани от вътрешни войни, които са норма в стария свят на ръгбито. За да се стигне оттук дотам, е необходимо да се откажем от досегашния начин на живот и да приемем новия.

Ospreys, Cardiff Rugby (официално известни като Blues), Scarlets и Dragons са вече на 20 години, което означава, че идва поколение, което познава само тези центрове за първокласно вътрешно ръгби. Това може да спомогне за бъдещето, в което пътищата ще се изправят и ще обслужват всички, но междувременно ще трябва да има период на пренастройване и запазване на нервите, както ирландците успяха в онези мрачни години в зората на професионалната ера.

Националният отбор на Уелс може би ще трябва да се откаже от някои успехи, докато това се случва. WRU се опасява, че един губещ национален отбор рискува да срине цялата система. Премеждията от последните дни показват, че тя така или иначе се срива.