Английското ръгби губи своя облик, когато парите застават на пътя му

АНГЛИЙСКОТО РЪГБИ СЕ СБЛЪСКА С ПРОБЛЕМА С ПАРИТЕ ПО-РАНО, ОТКОЛКОТО ПРЕДПОЛАГАТЕ. ДОТОЛКОВА, ЧЕ ДЕСЕТКИ КЛУБОВЕ СЕ ОТДЕЛИХА… И БЕШЕ СЪЗДАДЕН НОВ СПОРТ.

За всички, които изпитват носталгия по отминалото ръгби, не четете следващите редове. Ръгбито се сблъска с демона на парите много рано. Това беше почти незабавната цена на неговата популярност, въпреки че братовчед му, футболът, решително беше избрал професионализма. Още през 80-те години на XIX в. се появяват съобщения за подозрително наемане на играчи в английските клубове, особено в северните графства Йоркшир, Чешир и Ланкашир, които дори искат да създадат своя собствена лига. След мачове са открити играчи с пликове, пълни с пари, в джобовете си. Младото RFU е информирано бързо, но изчаква доказателства. След няколко месеца графство Къмбърланд заявява, че един от техните играчи е бил потърсен от Престън, и разследването е проведено успешно, Престън е отстранен, което разгневява северните клубове.

Атмосферата в RFU била като в гражданска война, със силен социално-културен фон. Северните клубове бяха свързани с индустриалната революция и играчите, които искаха да привлекат, обикновено произхождаха от скромни социални слоеве. Южните клубове бяха по-традиционалистични, свързани с престижни гимназии и университети. Съществуваше противопоставяне между работническата класа и градската Англия и селската или патрицианската Англия. Между 1891 и 1893 г. разделението става все по-ясно изразено на всяко общо събрание, като RFU санкционира Дейвид и Еван Джеймс, двама уелски братя, наети от Броутън Рейнджърс. Йоркширското графство отново поставя въпроса за шампионат и дори се осмелява да предложи една емблематична мярка: компенсация за играчите, които пропускат работните си часове, за да играят за клуба. Предложението е отхвърлено, а главен експерт по прилагането му е преподобният Франк Маршал, също от Йоркшир, който обаче е любител на аматьорството.

ИЗГУБЕНИ В ЛОНДОН, ДЕЛЕГАТИТЕ НЕ МОГАТ ДА ГЛАСУВАТ

Ситуацията нямаше как да не експлодира на 20 септември 1893 г. в Лондон в хотел „Уестминстър Палас“. Северняците бяха подготвили своя ход, бяха насърчили създаването на десетки нови клубове, бяха наели два специални влака. Но в деня на гласуването…………….! Северните делегати се изгубили в Лондон и не могли да намерят хотела, в който да гласуват. От своя страна „южняците“ и лондончани се организираха, за да изземат правомощията на президентите, които не можеха да пътуват: решаваща идея на Н. Е. Стийд, президент на „Ленъкс“. Общото събрание отхвърли принципа на добавките с 282 гласа против и 136 за, като по този начин блокира устава на RFU. За да се отмени този „закон“, се изискваха две трети от гласовете, а още по-важно беше, че към RFU можеха да се присъединяват само клубове, съставени изключително от аматьори. Това беше триумф за консерваторите, които видяха, че пълномощниците на Стийд са наклонили везните, като без тях и без объркаността на северните делегати поддръжниците на платеното ръгби щяха да спечелят. Последиците от това гласуване бяха огромни. Те доведоха до непоправимо разцепление. През 1895 г. 22 северни клуба основават Северния футболен съюз (включително Лийдс, Хъл и Сейнт Хелънс) и плащат на играчите си по шест шилинга на мач. През 1897 г. те премахват тъчa. През 1898 г. те ясно приемат страната на професионализма.

През 1903 г., за да направят играта по-бърза, те намаляват броя на играчите в отбор на 13 вместо на 15. През 1922 г. NFU се превръща във Футболната лига по ръгби. От този момент нататък двата клона на ръгби футбола заживяват живота си поотделно: Във Франция те се наричат 15 и 13, а в Англия – Ръгби съюз и Ръгби лига. 128 години по-късно двата свята продължават да плуват паралелно с няколко моста, макар че това, което ги е разделяло през 1895 г., е напълно изчезнало. През 1995 г., сто години след голямото разделение, 15-те приемат закона за парите. Консервативните клубове от миналото плащат понякога огромни заплати на тези, които носят цветовете им. Това, което разграничава двата свята, са правилата, измислени от северняците от „Belle Epoque“, но също така и фиестите, изковани от повече от век история. Ръгби Юнион играят в Лондон, Бат или Лестър, а Ръгби Лига – в Лийдс, Уиднес, Сейнт Хелънс или Брадфорд. Тринайсетте са предпочитани в Австралия или Папуа Нова Гвинея, а петнайсетте – в Нова Зеландия и Франция.

Разколът XV-XIII е истински гръм, но той не решава всички проблеми наведнъж. RFU, пазителят на храма, продължаваше да следи отблизо какво се случва отдясно и отляво, включително извън границите си и по-специално в Уелс – страната на ръгбито, което много бързо доби популярност. Така се стигна до случая с Артър Гулд, великолепния международен нападател на Нюпорт. Човек, достатъчно популярен, за да се появи върху кутиите с шоколадови бонбони и запалки или върху цигарените кутии. Рекордът му е монументален: 27 мача, 18 от които като капитан, тройна корона и така първата в историята победа срещу Англия.

Вдъхновени от една статия в South Wales Argus от 1 януари 1896 г., феновете на неговия клуб стартират подписка, за да го възнаградят за постиженията му – идея, подкрепена от Уелския ръгби съюз (WRU). RFU вдига тревога и има правомощията да забрани на английските клубове и на „националния отор да играят с уелските си колеги, което е сериозна заплаха по времето, когато се провежда турнирът по ръгби в Уелс.

Турнирът на четирите нации започва да привлича публика. След това феновете решават да купят къща на Гулд, пореден протест от страна на RFU, който не може да види разликата. WRU отстъпи, като се съобрази с аматьорските позиции на английската и шотландската федерация, но обстановката беше трудна и уелските привърженици бяха недоволни и изразиха недоволството си. Освен това RFU забранява на своите клубове и играчи да играят срещу отбор, който би картотекирал Гулд. WRU се колебае. За да успокои разгорещената общественост, той се оттегли от IRB и все пак предложи на Гулд жилище на паметен банкет. Въпреки това трябва да понесе бойкот от страна на ирландците и шотландците по време на турнирите през 1897 и 1898 г. Изненадващо беше постигнат modus vivendi, RFU отмени решението си, а IRB отвори вратата за завръщане на Уелс. Нека кажем, че решението на Гулд да прекрати кариерата си на 33-годишна възраст идва в точния момент. Останалата част от британския народ се нуждаеше от динамичното уелско ръгби, като в същото време поддържаше облика си. Гулд се завърна в ръгбито като съдия, а след това и като треньор. Той умира преждевременно на 54-годишна възраст, а погребението му е грандиозно.

Професионалното ръгби намери своя дом в Австралия. Островният континент все още е Меката на ръгби лигата в света, единствената страна с Папуа Нова Гвинея, в която ръгби лигата винаги е била по-силна от ръгби съюза. Защо това е така? Трудно е да се даде конкретно обяснение. Но още през 1907 г. Лигата на Нов Южен Уелс успява да привлече най-добрите играчи на XV (включително известния Дали Месинджър) и нео-ръгбито веднага намира популярна подкрепа в Сидни, която се разпространява в цялата страна за по-малко от 10 години. 15 остава на заден план, училищен и университетски спорт, запазен за по-заможните социални слоеве (но 13 не се колебае да привлече най-блестящите таланти). При това в Англия ХѴ винаги се е ползвал с превъзходна аура на международно ниво (благодарение на турнетата и Турнира на Петте нации), но на клубно ниво XIII дълго време е бил поне толкова силен, колкото XV – въпрос на структури, публика и предполагаем професионализъм.