Как Джони Уилкинсън уби „Le Crunch“

Gavin Mortimer

През август 2012 г. прекарах един ден в Тулон, наблюдавайки как Джони Уилкинсън провежда майсторски клас по менторство с двама млади британски играчи, част от вече несъществуващ проект, наречен Jaguar Academy of Sport.

Двамата играчи бяха Матю Скрийч и Джак Уокър, които през последните сезони бяха използвани от Уелс и Англия, което подсказва, че мъдрите бисери на Джони не са били пропилени.

Със сигурност не са били и за мен. Денят ми даде интересна представа за това, което прави Уилкинсън такъв страхотен играч; вероятно всички ще се съгласим, че е имало и по-надарени от природата играчи, които са играли за Англия, но със сигурност никой от тях не е имал психическата сила на Джони и легендарната му перфекционистка жилка.

Доколкото си спомням, майсторският клас малко се проточи, тъй като Уилкинсън обръщаше голямо внимание на детайлите, и всички лудо бързаха да стигнат до летището за обратния полет към Англия.

Това, което също се откроява в съзнанието ми от тези 24 часа, е вечерта на нашето пристигане. Гледахме как Тулон играе с току-що промотирания Мон дьо Марсан в последния си летен мач преди началото на сезона в Топ14; след това вечеряхме в официалната бирария на Тулон в недрата на „Стад Майол“. Беше препълнено с играчи и обслужването се забави за масата с британци в ъгъла. След това пристигна Уилкинсън, само за миг, за да се здрависа със Скрийч и Уокър и да потвърди часа на провеждане на майсторския клас на следващия ден. Джони обаче беше там достатъчно дълго, за да бъде видян от обслужващия персонал. Бяхме приятели на Джони! Боже, отношението им се промени. Дори донесоха безплатен поднос със сладкиши в края на вечерята ни.

Джони имаше такъв ефект върху французите. Две години по-късно бях сред 80-хилядната публика на „Стад дьо Франс“ за последния му мач. Това беше финалът на Топ 14 и четирите наказателни удара на Уилкинсън и един изпуснат дроп гол осигуриха на Тулон първата титла от 22 години насам. В минутите след последния съдийски сигнал се случи нещо забележително: по високоговорителите на стадиона прозвуча „God Save the Queen“ (Боже, пази кралицата) и десетки хиляди френски фенове – независимо кой отбор подкрепят запяха заедно с него. На следващия ден кметът на Тулон обяви Уилкинсън за почетен гражданин на града: дори кралицата не беше удостоена с това отличие.

Уилкинсън все още се появява от време на време във френски реклами, като за последен път това се случи миналата година, когато той представи своята версия на „Le Crunch“ за известна банка. Той се отби и обясни защо петте му години в Тулон са били толкова важни. „Това беше нещо наистина положително за мен“, каза той, говорейки на френски. „Но най-значимият аспект беше, че ме свърза с френския народ. Получих топло посрещане и голяма подкрепа, не защото съм биел дузпи или съм помагал за спечелването на мачове, а защото бях там и бях част от техния отбор. Това изключително много промени представата ми за френското ръгби.“

То промени и френското възприятие за английското ръгби. Преди Уилкинсън да подпише с Тулон през 2009 г., малцина англичани се бяха отправяли отвъд Ламанша, а още по-малко бяха постигнали успех с престоя си във Франция. В аматьорската ера Найджъл Хортън и Роб Андрю бяха прекарали по един сезон в Тулуза, а блокировачът на Англия и „Лъвовете“ Морис Коклау имаше кратък престой в „Ангулем“.

Един-двама други са опитвали късмета си в професионалния период, като Дан Лугър и Алекс Кинг, но единствените двама, които могат да твърдят, че са направили успешна кариера, са Ричард Пул-Джоунс (получил веднъж английска повиквателна през 1998 г.) в Биариц и Стад Франсез през 90-те години на миналия век и Пери Фрешуотър, член на състава за Световната купа през 2007 г., който вече 20 години е в Перпинян, наполовина като играч, наполовина като треньор.

Без да се отнасяме с неуважение към Пул-Джоунс или Фрешуотър, нито един от тях не е бил изключителен играч. Но Уилкинсън беше. Когато през май 2009 г. бе обявено, че е подписал с Тулон, някои френски журналисти изпаднаха в изумление. Никой не се съмняваше в таланта му – не на последно място и защото той бе допринесъл за отпадането на Франция от двата предишни полуфинала на Световното първенство, но мнозина се съмняваха в неговата издръжливост. Между 2004 г. и 2009 г. Уилкинсън е прекарал 38 месеца извън терена контузен и се питаха дали собственикът на Тулон, Мурад Буджелал, не е прахосал парите си (според слуховете 800 000 евро на сезон) за английския халф. Когато този въпрос беше зададен на Филип Сен-Андре на пресконференцията за обявяване на сделката, директорът по ръгби на Тулон отговори: „Разбира се, той ще премине медицински тестове. Искаме да бъде на 100 %.“

Може би средиземноморският климат е излекувал нараненото тяло на Уилкинсън, а може би той е бил по-добре управляван от медицинския персонал на Тулон. Каквато и да е причината, през петте си сезона на Лазурния бряг Уилкинсън рядко се контузваше. Той изигра 141 мача, отбеляза 2055 точки и спечели две титли от Купата на шампионите и приза в Топ 14.

Освен на ръгби игрището Уилкинсън рядко е забелязван в Тулон. Живееше на 20 мили западно от центъра на града, дълбоко в провинцията, и не посещаваше баровете и ресторантите с морски дарове, които се намират на кея в близост до стадион „Майол“. Въпреки това той не беше дистанциран. Просто ценеше личното си пространство. При оттеглянето на Уилкинсън в блога на привържениците на Тулон се опитват да обяснят защо този срамежлив, почти инатлив англичанин е спечелил сърцата им. „Уилкинсън се превърна в част от живота ни не защото прилича на нас, а именно защото във всяко отношение е различен от нас“, се казваше там. „Хората от Тулон говорят шумно, с разкопчани ризи и издути гърди, докато Джони е сдържан и със закопчани копчета. И именно защото са уплашени от тази строгост, която не е тяхна, хората… изпитват дълбоко възхищение към този човек“.

Това възхищение се разпростира отвъд Тулон до останалата част на Франция и е причината банката Société Générale да подпише договор с Уилкинсън през 2015 г. за свой международен посланик – роля, която той все още изпълнява; за французите той е въплъщение на „valeurs“ в ръгбито, най-добрият отборен играч: безкористен, трудолюбив и скромен.

Преди десет години вестник „Либерасион“ изброява пет причини, поради които Франция трябва да харесва английското ръгби; Уилкинсън е номер 1, той е с „лицето на ангел и хладнокръвието на наемен убиец“, който рита „1000 наказателни удара за седмица тренировки, за да се подготви за около 20 опита в мач през уикенда“.

Уважението им към Уилко се съчетаваше с презрението им към едно по-ранно златно момче на английското ръгби – Уил Карлинг, който беше №2 в петте причини, поради които французите не трябва да обичат английското ръгби, посочени от „Либерасион“. Той олицетворяваше нахакания, надменен англосаксонец, измислил фразата „Съжалявам, добър мач“ – фраза, избрана от „Либерасион“ за причина № 1 да не харесват англичаните. „Тази фраза обобщава арогантността на ръгбиста от другата страна на Ламанша, скрита под фанелката на честна игра“ – гневи се вестникът. „Придружена от усмивка, тя е преследвала много френски играчи през 80-те и 90-те години на миналия век, нокаутирани от сънливата, но често печеливша игра на англичаните.“

Освен Карлинг вестникът не назовава имена, но вероятно е имал предвид Брайън Мур, който през 1995 г. казва, че „да играеш във Франция е като да се изправиш срещу 15 Ерик Кантона; те са брилянтни, но жестоки“, Мики Скинър, Уейд Дули, Дийн Ричардс и Питър Уинтърботъм. Всички те са присъствали в Парк дез Принс през февруари 1992 г., когато отношенията между Франция и Англия достигат дъното на ръгбито. Англия печели мача, тъй като Франция губи самообладание, заедно с двама от предната си редица – Венсан Москато и Грегоар Ласкюб, на които са показани червени картони за проявена агресия.

Ръгбито и светът са неузнаваеми от онзи ден през 1992 г. Това беше времето преди Купата на шампионите, интернет, Eurostar и евтините самолетни билети, когато много по-малко британци пътуваха до Франция и обратно. Знаехме малко един за друг, освен това, което виждахме във филмите и четяхме в книгите, и това позволи на ленивите стереотипи да процъфтяват в ръгбито – тези за студения и арогантен англичанин и дивия, горещ французин. Дори когато на сцената се появиха такива като Джейсън Леонард и Филип Сен-Андре, клишетата не можеха да бъдат оспорени.

Едва през този век възприятията започнаха да се разширяват. Рафаел Ибанес и Серж Бетсен се превърнаха в култови герои в „Saracens“ и „Wasps“, точно както Уилкинсън в „Toulon“ (а сега и Зак Мерсер в „Montpellier“).

В резултат на това мачовете между Англия и Франция изгубиха част от своята, смея да кажа, хапливост. Оказва се, че поне в случая с ръгбито – именно непознаването поражда презрение.