В някакъв момент от подготовката за мача в събота няколко души изгубиха представа за факта, че в „Туикънъм“ ще има два отбора. От тази страна на Ламанша се говореше единствено за отсъствието на Оуен Фарел и включването на Маркъс Смит в състава на Англия.

Да, знам, че Франция не беше побеждавала Англия на „Туикънъм“ в „Шестте нации“ от 2005 г. насам и че през тази кампания не беше достигнала своя пик. Но това е отбор, който е действащ носител на Големия шлем, заема второ място в световната ранглиста, загубил е само един мач през последните 18 месеца – и то навън срещу Ирландия, отбора, който е класиран над тях и е победил и трите гиганта от южното полукълбо през този период. Те изискваха малко повече внимание.

Със сигурност го получиха в събота. Имах неблагодарната задача да отсъдя наградата за най-добър играч на мача. Обикновено, когато връчвате тези награди, казвате: „Той беше навсякъде тази вечер… в основата на всичко добро, което направи неговият отбор“.

Освен за Тибо Фламент, който я получи, можех да кажа това и за Антоан Дюпон, Грегори Алдрит и Джонатан Данти. Говорихме за атлетизма на Дюпон, уменията му за разиграване и интелигентността на играта, но колко добри бяха ударите му вчера?

Междувременно Алдрит сякаш правеше поне десет метра при всяко пренасяне. Що се отнася до Данти, беше трудно да повярваме, че това беше първият му мач в турнира, толкова беше съобразителен.

Накратко, това бяха мъже срещу момчета. Бяхме разконспирирани от една много добра френска команда. Това се изразяваше в това, че нападателите на Англия вкарваха топката в контакт, не постигаха преимущество на линията на атака, а след това или получаваха наказателен удар, или губеха при пробива. Това беше особено забележимо в решаващата първа четвърт. На три или четири пъти домакините атакуваха вътре в 22 метровата зона на Франция, но всеки път не успяваха да стигнат до нищо. Те просто не успяха да нанесат удар.

Контрастът с Франция не можеше да бъде по-ярък. Всеки път, когато се хвърляха към отбранителната линия на Англия, те сякаш я пробиваха. Това не би трябвало да е изненада. Ясно е, че Франция разполага с по-добри атлети – по-силни и по-бързи – с по-добри умения за боравене с топката. Също така е ясно, че те по-добре разбират своите системи и ролята на всеки един от тях в тях.

Отново не бива да се изненадваме, защото групата не се е променила много през последните 18 месеца, а треньорите са същите. Не е нужно да се мъча да правя сравнение с Англия.

Трябва обаче да добавя, че това, което видяхме от Франция и в атака, и в защита, отразяваше много проницателна аналитична работа на треньорския им екип. Тук не говоря само за Шон Едуардс, който неминуемо и оправдано ще получи част от похвалите.

Ирландия е в очакване в събота и независимо от резултата им срещу Шотландия този уикенд е трудно да се види как промените в стартовия XV състав на Англия биха могли да променят значително изхода на мача на стадион „Авива“. Мислех, че Алекс Мичъл, когато влезе на мястото на Джак ван Поортвлиет, добави малко необходимо темпо, но подобно на Франция в събота, Ирландия е на друго ниво спрямо отбора на Стив Бортуик.

Връщам се към това, което казвам от известно време. Има само четири отбора – Ирландия, Франция, Нова Зеландия и Южна Африка, които имат реални шансове да спечелят тазгодишната Световна купа (срамно е, че три от тях са в една и съща фаза на жребия). Това са истинските нации от първо ниво. Англия се намира в средното ниво заедно с Австралия, Аржентина и Шотландия, въпреки че последните имат някои оправдани амбиции за промоция. Когато се изправиш срещу тези четири водещи нации, вечеряш на най-добрата маса в ръгбито. В събота Франция се появи на банкета в сака за вечеря. Англия носеше изцапани гащеризони.

Реклама