Може би моето 10-годишно дете си мисли, че ще бъде така хубаво завинаги. Знам, че не може да бъде, но няма да ѝ го кажа
С 10-годишната ми дъщеря получихме закъснял билет за неотдавнашния мач на Ирландия от Шестте нации срещу Франция и попаднахме на един от най-добрите мачове по ръгби, които съм виждал на Лансдаун Роуд или където и да било другаде.
Към края, когато Ирландия се чувстваше достатъчно комфортно, за да може някои от привържениците да слязат по стълбите и да си тръгнат по-рано, дъщеря ми ми каза: „Никога не съм ни виждала да губим“.
„Наистина?“ Отговорих със съмнение.
Не, никога. Тя изброи мачовете на Ирландия и „Лейнстър“, на които е била на „Лансдаун Роуд“ и „RDS“. Само няколко, но все се увеличаваха. Шестте нации, Есенните международни турнири, приятелските срещи преди Световното първенство. Мачове на URC. Шампионска купа. Сред тях нямаше нито едно поражение за нейния отбор.
Това беше първият ми сезон, в който ходех на мачове в Ирландия. Знаех, че ще бъде така всяка година.
Не беше, разбира се. Не и през следващата година. Не и в продължение на много години. Вместо това графиката на ирландското ръгби се срина и продължи да се срива, докато белезите не станаха дълбоки.
Успехът престана да се измерва със спечелени купи, а вместо това с единични победи напук на шансовете и с облекчението, че понякога се избягва дървената лъжица на „Петте нации“.
От време на време обръщахме Англия, само за да си припомним, че сърцето ни все още бие. Някак си побеждавахме Уелс през повечето години, когато не можехме да победим Шотландия или Франция през нито една година от 90-те. Можеше да имаме странни бурни начални 20 минути срещу французите, докато те изсмучеха последните си цигари, отърсиха се от студа и ни оставиха да изпуснем парата, за да могат най-накрая да започнат да ни мачкат настрани.
Или по-лошото – което е проява на моя фатализъм, беше колко близо бяхме понякога до триумф срещу всички. Вземете четвъртфинала за Световната купа през 1991 г. срещу Австралия, когато Гордън Хамилтън се втурна с колене като бутала и гримаса на лицето към нашите възгласи на Северната трибуна, за да отбележи късно есе.
И едва нахлулите на терена се върнаха обратно на трибуните, Майкъл Лайънг отвърна на удара с неизбежността на „добре, забавлявахте се“, която се усещаше още щом прати топката встрани.
През този период ирландските есета станаха толкова ценни, че вкаралите ги веднага се превърнаха в герои, изгубени сред празнуващите привърженици, които се стичаха от всички страни. Победата беше повод за пълно нахлуване на терена.
Но в твърде много дни ревът на „Лансдаун Роуд“ бързо отстъпваше място на въздишки, когато 48 000 души започнаха да осъзнават как ще протече мачът. Отново. Атмосферата се разнасяше от вятъра. Единственото нещо, което щеше да нахлуе на терена, бяха тънките облаци цигарен дим от трибуните.
Щяхме да приемем поражението си и за пореден път да се отправим в тълпата към изхода, притиснати до зимните якета на непознати, полусвити, полупренесени, вярвайки, че в крайна сметка ще намерим пътя си през вратите и към безопасността.
Гледайки ги сега в YouTube, мачовете от 80-те години изглеждат хаотични и безумни. Ръкове са пълни с тела. Скупчищата бързо се превръщат в гърчещи се маси, а предните редици се устремяват една към друга като блъскащи се елени. И все пак, сред това общо безразсъдство имаше пасажи от скорост, грация и чудни последователности от пасове и разтоварвания.
Постепенно започна да се оформя играта, която днес познаваме. Започнаха да се оформят защитни валове. Загражденията станаха рядко обитавани. Телата се увеличиха, а фланелките се стегнаха. Всяка схватка започна да изисква няколко опита и прекъсване на срещата. Повдигането въведе ред в линеаутите. Появи се професионализъм и професиите на играчите изчезнаха от програмните материали.
Лансдаун Роуд стана Авива. Цените на билетите се повишиха и, о, Боже, продължават да се повишават. Ако някога публичните съобщения звучаха като известия от директора на училището, накрая изглеждаше, че е започнал мач в радиопредаване на 2FM.
И Ирландия започна да печели. Не просто да печели повече мачове, а и срещу отбори, които не бяхме побеждавали от десетилетия. Винаги е имало прекрасни ирландски играчи, но все още си спомням разместването на тектоничните плочи, което беше пристигането на Кийт Ууд. Във всичко, което правеше, той носеше отношението на човек, който е решил, че му е писнало от тези глупости.
След това се появи Брайън О’Дрискол, който предизвика не само възгласи, но и въздишки. Все още си спомням момента срещу Южна Африка през 2006 г., когато той подлуди цялата Северна трибуна. Движеше се по един начин, измъкваше топката по друг. Шейн Хорган бележеше есета докато всички гледаха в другата посока и се чудеха къде е изчезнала топката.
Добрите дни набираха скорост, докато се превърнаха във велики. Още една тройна корона – най-накрая през 2004 г. Съвършенството на мача с Англия на „Кроук Парк“ през 2007 г. Всъщност спечелването на Големия шлем през 2009 г., когато далечната дузпа на Стивън Джоунс, изпълнена в последния момент на мача, се издигаше, издигаше, потъваше и угасваше.
Изглеждаше, че късметът най-накрая ни е споходил. Гледах този мач в една кръчма у дома и, омекотен от облекчението и алкохола, се разплаках от щастие при последния съдийски сигнал.
И все пак твърде често ми се струваше, че за всеки миг на триумф вселената ще си отмъсти.
През 2003 г. стигнахме до решаващия мач за Големия шлем само за да може Англия да доминира на червения килим и в мача.
Да гледаме как Венсан Клерк танцува през пролуката в защитата ни на „Кроук Парк“ през 2007 г.
Притискането на „All Blacks“ през 2012 г., за да могат те да ни нанесат рекорден удар на следващата седмица.
Тези проклети Световни купи. Видях как победихме Австралия на „Идън Парк“ през 2011 г., но се прибрах у дома точно навреме, за да добавя отчаяние към джет лага, когато Уелс ни отстрани.
Пътувах и до Париж, и до Кардиф за мачовете от Световната купа през 2007 и 2015 г. срещу Аржентина – проклет да е, че е твърде очарователен, за да не го харесвам и все още мога да си спомня бързия, брутален изблик на надежда всеки път.
Най-лошото от всичко е, че бях на „Авива“ през 2013 г., когато се бяхме устремили към преднина от 19:0 срещу „All Blacks“. Оставаха 30 секунди до края – 30 секунди! – и топката бе далеч от собствената ни линия, обърнах се към приятеля си и казах: „Ще го направим, наистина ще го направим!“. В този момент съдията Найджъл Оуенс свири дузпа за „All Blacks“ и до ден днешен се обвинявам за това, което се случи след това.
И така, песимизмът беше научен – и заслужен. И все пак, започвам да сумирам нарастващата радост, която този отбор ни донесе през последните години, и виждам как фатализмът беше станал все по-обичаен, а не оправдан.
Късметът да си в Париж, сигурен, че мачът е загубен, докато Джони Секстън не го спечели с дроп-кик за вековете. Или да гледаш как печелим шампионата там в последния мач на О’Дрискол за Ирландия, след като пас напред осуети френско есе.
Да победим „All Blacks“ през 2018 г., когато публиката отказа да се поддаде на напрежението от натиска на Нова Зеландия в последната минута, а вместо това създаде предизвикателен, смел хор на „Fields of Athenry“.
Победа над Австралия в Австралия. Победа над „All Blacks“ в Нова Зеландия.
И след това миналия уикенд срещу Шотландия, когато видяхме как ирландските играчи буквално се смеят в лицето на несгодите.
Забелязах, че в дните на мачовете този възел в стомаха се разхлабва. Изплъзва ли се фатализмът. Все още не очакваме победа, но вече не предполагаме, че всичко е предопределено да се обърка по ужасен, жесток начин по особено ирландски начин.
Може би моето 10-годишно дете си мисли, че ще бъде така добре завинаги. Знам, че не може да е така, но не ѝ го казвам. Ще има прекрасни дни. Ще има и разочароващи дни. Ще има и дни, в които ще е скучно. Но докато се играеше мачът срещу Франция, ние останахме на местата си. Удовлетворени. Щастливи. Без да бързаме да си тръгваме. Наслаждавахме се, докато можем.
Rugby pod 