Възпитаниците на Анди Фарел заслужено са фаворити за Франция, докато Англия трябва бързо да се поучи от разочароващите си „Шест нации“
Списъкът на отборите, които са спечелили „Шестте нации“ и са вдигнали Световната купа в една и съща календарна година, засега може да се преброи на един-единствен английски пръст. Дори когато играчите, треньорите и привържениците на Ирландия празнуваха знаменитото си постижение в събота вечер, те вече вдигаха поглед към хоризонта и се питаха дали все още може да се появи нещо по-ярко.
Единствено Англия на Клайв Удуърд е стояла там, където сега е Ирландия: официалните гросмайстори на Европа и отбор номер 1 на планетата шест месеца преди Световното първенство. Отборът на Удуърд се задържа достатъчно дълго, за да достигне двойния връх през 2003 г., а следващото очевидно предизвикателство пред Ирландия на Анди Фарел е да направи същото.
На теория няма причина отборът му да не може да запази сегашната си динамика. Възрастовият им профил е добър, като много от играчите вероятно ще бъдат на разположение и през 2027 г., без значение, че ще бъдат във Франция тази есен. Както стана ясно през последните няколко седмици, има и все по-голяма дълбочина в случай на контузии. Повече от 30 различни ирландски играчи излязоха на терена в някакъв етап от Шестте нации и най-често пивото за Големия шлем беше спечелено по трудния начин.
Най-поразителна от всички може би беше тяхната солидност в защита. Ирландия допусна само шест есета в петте си мача, като общият брой на есетата в последните две кампании на Шестте нации е едва 10. Сравнете и съпоставете с Англия, която само през тази година допусна безпрецедентните 18 есета. Докато Англия продължава да се оплаква от червения картон на Фреди Стюард в Дъблин, си струва да се отбележи, че нито един ирландски играч не получи какъвто и да е картон в целия турнир.
Добре организирана, дисциплинирана, силна и съобразителна, Ирландия вече не се опира на един или двама ключови играчи. Дори и в събота, когато нервите явно си казаха думата, те запазиха спокойствие и продължиха напред. Като се има предвид, че липсваха Таджг Бейрн, Гари Рингроуз, Иън Хендерсън и Ронан Келехер, говоренето за това, че Ирландия винаги се е представяла зле на световни първенства, става все по-анахронично.
Разбира се, много неща могат да се променят за шест месеца, но разликата между северното и южното полукълбо се свива до степен на незабележимост. Ако някой може да разстрои ирландците, това вероятно ще бъде Франция, която е домакин на Световното първенство през септември. Франция вкара средно по 4,2 есета на мач, което е нов личен рекорд, в най-рекордно резултатния сезон на Шестте нации и също така все още не е достигнала абсолютния си таван.
Единственият проблем е, че Ирландците и Les Bleus се намират от една и съща страна на жребия за Световната купа, заедно с Нова Зеландия, Южна Африка и Шотландия. Но дали точно в този момент сме абсолютно сигурни, че „All Blacks“ ще победят французите на откриването или че „Спрингбокс“ ще размажат Ирландия малко повече от две седмици по-късно? В случай на две ключови европейски победи Ирландия може да се наложи да преодолее Нова Зеландия, а след това и Австралия, за да стигне до финала, който може да се окаже още една среща с Франция.
И защо финалът, в който ще участват представители на северното полукълбо, да е изненада? По последни данни играчи като Кейлан Дорис, Джош ван дер Флиер, Антоан Дюпон, Грегори Алдрит и Джонатан Данти са толкова добри, колкото и всички останали на юг. И ако Ебен Етцебет, Лукханьо Ам, Чеслин Колбе, Боудън Барет и Сам Уайтлок искат да опровергаят тази теория, трябва да вземат предвид и треньорския опит, който сега притежават техните съперници. Фарел и Шон Едуардс, някогашни серийни победители с Уигън, са все по-неусетно свързани с настоящите успехи на Ирландия и Франция.
Не може да се оспори и фактът, че техните предишни работодатели – Англия и Уелс – не разполагат с техния принос. Ако Шотландия може да посочи финиширането си в горната половина на класирането и поредния продуктивен рейд на „Туикънъм“ като доказателство, че се движи в правилната посока, то нито една от трите държави в дъното не е там случайно. Италия, при целия си напредък в други области, все още трябва да реализира повече от своите шансове, докато не всеки член на застаряващата група на Уелс изглежда ще участва на Световното първенство.
И къде е Англия? Екстремните промени понякога са възможни за кратък период от време, както Стив Бортуик знае от опит. През 2007 г., когато за последен път Световната купа се проведе във Франция, старши треньорът беше сред тези, които трябваше да събират парчетата след разгромното поражение с 36:0 от Южна Африка в груповите фази. Англия някак си се възстанови и стигна до финала и Бортуик се върна към тази трансформация миналата седмица. „Седях в онази заседателна зала на следващия ден, когато трябваше да се занимаваме с това и да правим планове какво ще правим. Мисля, че отборът се научи бързо тогава и се научи бързо и сега. Трябва да продължим да го правим.“
Той смята, че тазгодишният доклад за турнира е важен етап от развитието му. „Той ще бъде от съществено значение за нас, за да продължим напред. Какво научихме за играчите, какво работи, какво не работи, кои са най-значимите области на растеж при нас… Искаме да сме сигурни, че разполагаме с отбор, който може да се конкурира на Световното първенство. Ще изстискаме всяка частица от времето и ресурсите, с които разполагаме, за да сме сигурни, че сме най-добре подготвени.“
След като загубиха три от петте си мача за трети пореден път обаче, няма как да прикрием реалността, че Англия все още има да наваксва значителни изоставания. Провалът с Франция този месец – „ужасно, болезнено преживяване“, потвърди Бортуик – също не може просто да бъде изтрит от лицето на земята. Постоянното превъзходство на Ирландия, ако не друго, допълнително повиши изискванията към всички останали.
Rugby pod 