Удивително е колко бързо могат да се променят възприятията в спорта. Спомняте ли си как някога английският крикет се въртеше около „County Championship“, докато не се появиха крикетът „Twenty20“ и Индийската висша лига? Или дните, когато най-известните футболисти в Англия работеха в кръчми, за да свържат двата края? Напредъкът може да отхвърли старите разбирания по-бързо, отколкото можете да кажете „кожени топки“ и “ гладки странични разстояния“.

Същото важи и за ръгби съюза. Дори и да нямаме предвид ледената финансова суша, която пронизва много клубове в Англия и Уелс, няма как да пренебрегнем възхода на френския Топ 14 като привлекателен съперник на Премиършип. Заплатите отвъд Ламанша са по-високи, публиката расте постоянно, а рок звездите на националния отбор все по-често се търкат с английски емигранти с блестящи очи.

По всичко личи, че английските национали Джак Уилис, Сам Симъндс, Люк Коуън-Дики, Джак Науел, Дейвид Рибанс и Джо Марчант ще играят във Франция през следващия сезон, а сред останалите играчи са Кристиан Уейд, Дан Робсън, Паоло Одогу, Джо Симъндс и Хари Уилямс. Твърди се, че Антъни Уотсън обмисля възможностите си. Зак Мърсър, който е на път да се присъедини към Глостър, след като спечели наградата за играч на сезона във френската лига с Монпелие, рискува да бъде съборен в Дувър от ордите, които се отправят в обратната посока.

Дотук всичко е разбираемо. Пазарните сили са си пазарни сили. Единствената уловка е, че с изключение на малко използваната клауза за „извънредни обстоятелства“, която позволи на Уилис да представлява Англия този сезон, след като бившият му клуб Wasps фалира, английските играчи, базирани в чужбина, не могат да играят за страната си. Ако това звучи като старомоден протекционизъм, то е така.

Това ненарушимо правило работи само в една посока. Бат може да подпише с шотландеца Фин Ръсел, най-вълнуващия халф в Европа, и всички вдигат ръце в радост. Но почакайте. Не е ли Ръсел идеалният пример за играч, който е отишъл във Франция и е издигнал играта си до нови висоти? Къде в Шестте нации завърши Шотландия? А, да, над Англия.

Дебатът става все по-многопластов. Някой, свързан с английския футбол, оплакваше ли се по време на Световното първенство, че клубът на Джуд Белингъм е Борусия Дортмунд? Нито звук, въпреки че няколко водещи клуба очевидно биха искали да го върнат в Англия. Дали фактът, че Белингъм живее в Германия, променя начина, по който английските фенове възприемат националния отбор? Или представянето на отбора? Ни най-малко.

Това ни връща към опитите на английското ръгби да се съживи на клубно и международно ниво. Футболният съюз по ръгби и клубовете от Премиършип преговарят за ново професионално споразумение, което ще влезе в сила през следващата година. Главният изпълнителен директор на Премиършип Саймън Маси-Тейлър казва, че клубовете нямат желание да се съгласят с очевидните желания на националния треньор Стив Бортуик, който иска да избира най-добрите си играчи, където и да са те.

Това е още един пример за провинциално английско мислене. Най-добрите играчи трябва да са тук, където можем да ги видим и да ги съхраним. Това може да изглежда като разумна позиция, докато не се стигне до ново разместване на посоките и Маро Итоже, Оуен Фарел или Маркъс Смит не изберат да играят във Франция – или Нова Зеландия, или дори в Ирландия, която е номер 1 в света – за да се изправят пред нови предизвикателства. Какво ще стане тогава? Ще бъдат ли категоризирани от съда на социалните медии като национални предатели? Или като спортисти, които просто се опитват да подобрят себе си и да осигурят по-добър живот за семействата си?

Както и при играчите на крикет, привлечени от все по-променящата се IPL, не е трудно да се предвиди, че администраторите ще трябва да ги посрещнат по средата на пътя. Ето защо може би е разумно да се подготвят с един ход напред. Няма ли да е по-разумно и да се спестят куп бъдещи проблеми, ако те възприемат по-цялостен подход по отношение на правото на участие в чужбина. Всеки играч с 30 или повече мача би могъл да получи едногодишна отпуска (не в годината на Световното първенство) между 25 и 30 години, когато би могъл да играе в чужбина и все още да бъде на разположение на Англия. За да се предотврати масовото напускане на играчи, на сезон ще бъдат издавани не повече от две такива „уайлдкард“ за националния отбор. Ако съответните играчи впоследствие останат в чужбина, това ще бъде тяхно решение и двете страни ще продължат напред по установения ред.

Традиционалистите ще се намръщят. Но помислете за потенциалните предимства. Играчите ще се върнат у дома с освежен апетит и разширено въображение. Горещите младежи, които почти не са се сблъсквали с живота извън четирите стени на академията, ще попаднат в паралелна вселена. Зад тях ще се отворят още няколко пространства за изгряващи английски таланти. А когато играчите се завърнат, хиляди зрители от чужбина ще гледат как ще се справят отново в Премиършип. Наречете го кръстосано обогатяване или просто прогрес. Светът на спорта, за добро или лошо, се променя бързо.

Реклама