Сам Уорбъртън: Бързи корекции, които Англия може да направи, за да стигне до финала на Световната купа

В първата част от поредицата, посветена на състоянието на английското ръгби, Сам Уорбъртън подчертава трудните решения, които предстоят на Стив Бортуик след разочароващите Шест нации

От момента, в който Английските национали се съберат отново това лято, те трябва да имат една единствена цел – да достигнат финала на Световната купа в събота, 28 октомври, на „Стад дьо Франс“. Това е много реалистично очакване, просто поради начина, по който се е развил жребият, в който Англия и Уелс със сигурност са в правилната му част, далеч от водещите отбори.

Неотдавна ме критикуваха, че смятам, че Уелс може да стигне до полуфиналите на Световната купа, но ако погледнете този жребий, излиза, че може. Същото важи и за Англия, въпреки разочароващите им Шест нации.

През 2011 г. отборът на Уелс, в който участвах, зае четвърто място в „Шестте нации“, точно както Англия тази година, но ние стигнахме до полуфинала на Световната купа, като напълно вярвахме, че можем да стигнем до финала.

През трите месеца на лятото бяхме убедени, че можем да го направим, и няма причина Англия да не може да направи същото.

Със сигурност не бяхме най-добрият отбор в света в този момент. Понякога нещата просто си идват на мястото, но въпросът е, че през лятото преди Световното първенство могат много неща да се променят.

Назначаването на Алед Уолтърс от Стив Бортуик за ръководител на силовите и кондиционните тренировки е от огромно значение. Бортуик го познава добре от Лестър Тайгърс, а Уолтърс има опит от спечелването на Световната купа с Южна Африка през 2019 г., така че знае как да планира такъв турнир.

Очевидно ще бъде малко по-различно, тъй като Южна Африка влезе в тази Световна купа след кампания в Rugby Championship, но това всъщност ще бъде по-лесно за него, защото няма да има толкова много мачове, които да отчита.

Алед е много добра находка. Той беше нашият треньор по физическа подготовка и спорт, когато играех за Уелс до 18 и 20 години. Разбирах се много добре с него и той беше отличен в работата си, а оттогава явно е развил още повече уменията си.

Познавам много хора в сферата на науката за спорта и тренировките и всички там говорят много добре за Алед. Чудя се как Уелският ръгби съюз никога не го е привлякъл отново, защото той е заклет уелсец от западната част на Уелс. Как му е било позволено да се изплъзне през мрежата?

Но Англия вече го има и според мен той ще направи чудеса за тях. Въпреки това съм напълно съгласен с Бортуик, когато каза миналия уикенд: „Не искаме да прекарваме лагера за Световната купа в опити да влезем във форма. Искаме да използваме лагера за Световната купа, за да станем по-добри.“

Това е капанът, в който попадат много отбори. Те мислят първо за физическата форма и може би прекарват първите два месеца само в тази насока с малко ръгби. Въпросът е да се намери баланс, а ръгби аспектът на нещата ще бъде много важен за Бортуик, защото това е времето, когато той и треньорите му могат наистина да вкоренят своите философии и методи.

Не съм сигурен, че всички си дават сметка колко малко време има старши треньорът с играчите си на терена по време на кампанията на Шестте нации. Мачовете идват толкова бързо, че винаги се опитваш да се справиш с умората, както и да се справиш с всички пътувания.

Бортуик се нуждае от време във всеки един смисъл. Само си спомнете какво се случи, когато Анди Фарел пое Ирландия за първите си Шест нации през 2020 г. и нещата не се развиха според очакванията на мнозина. Спомням си, че тогава казах: „Анди Фарел е брилянтен треньор, така че се отдръпнете!“. Той също просто се нуждаеше от време, а сега ще кажа същото за Бортуик. Все още не го съдете.

Поне в мача срещу Ирландия много от английските играчи се реабилитираха донякъде след шока срещу Франция предишната седмица. Ако се бяха сринали отново, това щеше да е огромен червен флаг, но бях особено впечатлен от скоростта на линията им в защита.

Ирландия допусна много грешки в обработката, но те не бяха непредизвикани, а се дължаха на това, че защитата на Англия беше точно пред тях и ги подлагаше на голям натиск. Техните статични положения също са много по-добри, но атаката им все още е най-голямото притеснение. Те просто няма да спечелят Световната купа или дори да стигнат до финала, ако създават толкова малко пробиви, колкото създават, и ако атаката им е толкова неподвижна, колкото е.

Едно бързо решение на този проблем е свързано с позицията на полузащитника. Мисля, че Англия винаги е изглеждала по-добре, когато Алекс Мичъл е бил на терена. Той се нуждае от един или два старта това лято. Той добавя истинска енергия и хъс и за мен беше един от най-впечатляващите играчи на Англия по време на „Шестте нации“.

Все още смятам, че им липсват Том Къри и Къртни Лоус в групата, а позицията на №8 малко ме притеснява. Просто погледнете всички водещи страни в международното ръгби в момента и вижте влиянието, което имат техните №8 – Кейлан Дорис в Ирландия, Грегори Алдрит във Франция и Арди Савеа в Нова Зеландия.

Когато Уелс е бил в най-добрата си форма, Таулупе Фалетау е играл блестящо. Спомнете си за Дуейн Вермюлен, когато Южна Африка триумфира на Световното първенство през 2019 г., и за Киран Рийд, когато Нова Зеландия спечели през 2015 г. За да бъдеш претендент за Световната купа, смятам, че се нуждаеш от първокласен номер 8 и всъщност бих разгледал възможността да върна Били Вунипола.

Не отписвам Алекс Домбрандт, но той явно има още работа за вършене и ако аз бях начело, щях да събера него и Били на тренировъчен лагер това лято и да видя как се състезават един срещу друг и как се стимулират взаимно. Това би могло да даде най-доброто и от двамата.

Наскоро гледах играта на Сараценс и си помислих, че Били е страхотен. Той е само на 30 години. Сигурен съм, че тази Световна купа е в него, а Англия наистина се нуждае от неговата носеща сила и от способността му да доминира на линията на печелене.

Мисля, че те разчитат твърде много на Елис Гендж в това отношение и се нуждаят от повече тежкотоварни носители, за да успеят да излязат напред, което ще доведе до бърза топка в ръка, което очевидно е свещеният граал в международното ръгби в наши дни. Това пренасяне трябва да бъде придружено от хитрост и добра скорост на работа с топката, но ако съчетаете всичко това заедно, тогава атаката ви наистина започва да се оформя.

Тези Шест нации потвърдиха, че се нуждаят от Ману Туилаги или Оли Лоурънс в центъра. Ако погледнете другите отбори и видите влиянието, което оказват Джонатан Данти във Франция, Сионе Туипулоту в Шотландия и Бънди Аки (или Роби Хеншоу, или Стюарт Маклоски) в Ирландия, тогава е очевидно, че Англия също се нуждае от това. Те трябва да спрат да се опитват да вкарат най-добрите си играчи в отбора и просто да изберат играчите на най-добрите им позиции – с други думи, да решат между Оуен Фарел и Маркъс Смит под № 10, между Туилаги и Лорънс под № 12 и между Хенри Слейд, Елиът Дейли и Джо Марчант на № 13.

Мислех, че блокировчикът Дейв Рибънс донесе нещо на английската схватка миналия уикенд. От известно време му се възхищавам. Спомням си, че когато бях треньор в Уелс, го видях да играе за Нортхемптън Сейнтс. Веднага бях впечатлен от атлетизма му за такъв голям човек, както и от очевидната му агресия.

Когато се върнахме в лагера, говорих с Дан Биггар, който тогава все още беше в Нортхемптън, знаейки, че Дан не е човек, който хвърля похвали безразборно, и Дан не можеше да го похвали повече. Ако един играч е получил уважението на Дан Биггар, знам, че той може да играе, така че оттогава наблюдавам Рибанс отблизо. Смятам, че Оли Чесъм също има да израства като играч, но Рибанс наистина ме развълнува.

Англия явно има много работа за вършене, но разполага с нужното време, за да я свърши.