Брайън Мур: Защо Англия не трябва да се отказва от забраната за играчи от чужбина в националния отбор

Стив Бортуик може и да иска да премахне ограниченията, за да помогне на националния тим, но това е краткосрочно мислене

През миналия сезон Футболният съюз по ръгби облекчи правилото, което ограничава избора на всеки квалифициран английски играч, който играе в чужбина. Това се наложи, защото няколко играчи, като Дан Робсън, Джак Уилис и Брад Шийлдс, трябваше да си намерят работа във френски клубове в кратки срокове поради разпадането на „Wasps“ и „Worcester“. Те се разпръснаха в различни части на земното кълбо, но броят на играчите, които се приземиха във Франция, беше забележителен.

Промяната в политиката разпали отново дългогодишен спор сред привържениците, като се призоваваше за цялостното отменяне на тази система. Част от феновете с подчертано висок глас твърдяха, че забраната е ограничение на бизнеса, нелогична е и, ами, „просто не ни харесва“, като последната от тези три точки вече минава за доказателство в интернет.

Не е известно дали Стив Бортуик, старши треньорът на Англия, чете социалните мрежи, но той се включи в битката, като подкрепи окончателното премахване на забраната. Логиката му е, че иска да може да избере най-добрия възможен отбор и предвид позицията му е напълно разбираемо, че подкрепя собствените си интереси, които се състоят единствено в това националният отбор да постига успехи. Неотдавнашното представяне на Англия в „Шестте нации“ включваше рекордна загуба от французите и именно доброто състояние на галския национален и клубен екип е причината за този фурор.

Някога имаше две лиги, които изкривяваха икономическия модел на световното ръгби – Англия и Франция. Сега има само френска. Те не само привличат играчи от наскоро загинали клубове, но и играчи като Джак Ноуел, дългогодишен любимец на Англия и Екзитър. Какво значение има къде играе един играч; нали единственият смисъл е да избереш най-добрия отбор, без да се съобразяваш с това къде играе?

Тази гледна точка ще продължи да се налага, докато френските клубове могат да плащат повече от своите колеги и докато националният отбор продължава да постига успехи. Това, което не трябва да се забравя, е, че това е сравнително скорошно явление и правенето на политика не може да бъде само краткосрочен въпрос.

В момента ръгбито в Премиършип е в дълбока дупка. То е добър продукт, но не привлича големите телевизионни договори, които мнозина смятат, че трябва да има, а и посещаемостта не се увеличава достатъчно бързо. С оглед на ежегодните загуби на милиони, тя с право настоява да не се повишава таванът на заплатите, но това означава, че е уязвима за хищните собственици на френски клубове, които предлагат много по-големи заплати. Не е изненадващо, че клубовете от Премиършип са наясно с излагането си на риск и оказват натиск върху RFU да не взема решение, което ще ги постави в трайно неизгодно положение.

Проблемът е следният – френските и английските клубове не действат в пряко сравними условия. Много от френските клубове играят на общински стадиони и следователно нямат един основен фактор за разходи. Освен това броят на отделните благодетели е по-голям, както и броят на публиката.

Почти автоматичният вик на някои е: а какво да кажем за RFU; не трябва ли да помага? Ами каква помощ предлагате, защото аз не съм привърженик на инвестирането в организации, за които ви казват, че не можете да влияете на управлението им. Освен това на коя част от обществената игра трябва да се намалят средствата, за да се направи това?

Тези, които призовават за премахване на правилото, както все по-често се случва, мислят само в краткосрочен план. Понастоящем то би позволило на няколко играчи да станат достъпни, но не много и никой от тях не е с безспорни заслуги. Когато играчите подкрепят тази промяна, те всъщност защитават собствения си гръб и искат да могат да вземат повече пари. Можете да кажете, че това няма значение и ако те са щастливи и играят ръгби на по-добро ниво, ще направят Англия по-добра. Че това може да проработи, не е безспорно, но това, което не може да се обсъжда, е, че в средносрочен и дългосрочен план то ще доведе до бавно напускане на най-добрите играчи на английското ръгби.

Истинският ефект няма да бъде лесно забележим през първите няколко години, но след пет до 10 години ще се види сериозен проблем. Какво ще се случи тогава с пазарната привлекателност на Премиършип? Откъде ще дойдат играчи, които да компенсират този отлив? Това, което ще се случи, е допълнителен приток на чуждестранни играчи, от което повечето привърженици се оплакваха само преди няколко години.

За съжаление няма лесни решения. Повишаването на тавана на заплатите, за да се изравни с френския, ще доведе до още жертви и макар че трябва да се съчувства на играчите, не може да им се позволи да извличат пари от масовата игра. Ръгбито е в безпорядък, но премахването на това правило не е лесният отговор.