Действащ европейски шампион, гигант от Топ 14 и уникален клуб сред своите конкуренти. Това е своеобразен пътеводител за Stade Rochelais – за първи път представен в списание Rugby World
Как се развиха нещата в Ла Рошел в последно време?
„О, да, огромна промяна“, казва спортният директор на клуба Роберт Мор, германецът, който играе от 2002 до 2012 г. и за кратко през 2010 г. е капитан на отбора в Топ 14.
Stade Rochelais са действащите шампиони на Европа. Скорошната им история обаче е свързана с постоянно изкачване. В началото на 90-те години на миналия век те спечелиха няколко победи във вече несъществуващата версия на Купата на лигата. След това промоция, изпадане, още една промоция, а в последно време – изкачване в таблицата на Топ 14, медал за второто място в Чалъндж къп, загубен финал в Купата на шампионите и после една разтърсваща победа.
Според Мор всичко е било част от устойчив план. „Има моменти, в които хората живеят в миналото – с Жан-Батист Елисалде или с онова поколение, което се задържа толкова дълго във Висшата лига. Винаги са ни сравнявали с тях. Ето защо трябваше да ги накараме да забравят по някакъв начин.
„Сменихме много треньори. Когато Серж Милаш беше треньор, наистина създадохме идентичност, в която играехме интензивно – не разполагахме с изключителни играчи, но бяхме заедно дълго време, така че се познавахме много добре. Тогава винаги бяхме на финала на втора дивизия или близо до него. Междувременно клубът също напредна много.
„Построихме нова трибуна. Стигнахме до нови източници на приходи. Подобрявахме се от година на година. Това отне много време. През 2010 г. стигнахме до промоция. След това веднага изпаднахме. Но създадохме голяма фенска маса, дори във втора дивизия (ProD2). А след това тя се увеличи с промоцията (в Топ 14) през 2015 г.
„Междувременно обаче написахме първия си проект за клуба, в който си фиксирахме дългосрочни цели, за да изградим отбора, да избегнем поредното изкачване и изпадане. Искахме да бъдем готови, когато стигнем до промоция, да разполагаме с бюджет, който да ни позволи да останем горе; да имаме стадион, който да създава собствени приходи; да разполагаме с персонал, а също и с конкурентен отбор, както и с академия, която да ни позволява да развиваме таланти, които да интегрираме в първия тим.“
Един от проблемите в миналото, казва Мор, е, че смяната на треньори означаваше, че всеки път се налага да напускат цели щабове. Затова днес клубът се стреми да има нещо органично, при което треньорите допринасят за това, което е изградено, но клубът не е изцяло зависим от тях.
След това стигаме до концепцията за разделение – или нека я наречем твърд фокус върху „основните компетенции“. Стигна се до реорганизация, при която Ронан О’Гара е ръководител на професионалното ръгби и всичко от гледна точка на играта е подчинено на него. Но Мор контролира развитието на проекта в средносрочен и дългосрочен план, включително набирането на играчи и персонал.
Собствеността обаче е нещо съвсем различно в Ла Рошел. И именно това може да се стори интересно на феновете в англоезичния свят. Защото тяхната фенска маса притежава клуба.
Винсент Мерлинг е президент на клуба от цели 30 години – тих човек, който почти уникално за французите не се стреми към първите страници на вестниците. Той има успешен собствен бизнес с кафе и през последните години се оттегли. Той е попечителска фигура. Но той не е собственик.
„Клубът принадлежи на всеки член и това е много важно“, допълва Мор.
„Това не означава, че трябва да се сравняваме с други проекти, аз не ги съдя. Това е просто различно. И работи само ако не си тук заради себе си; ако поставяш клуба на първо място и правиш всичко за развитието му. Най-голямото нещо за Винсент е да създаде устойчивост. Така че да не правим глупости, за да спечелим нещо бързо“.
Според английския халф Райън Ламб, който беше в клуба от 2017 до 2019 г., Мерлинг разбира необходимостта да остави другите да работят и ще ги остави да се готвят. Това е човек, който е играл за клуба преди много време и който в последно време е треньор на мини и юноши.
Както добавя Ламб: „Винсент е достъпен и говори приличен английски, което очевидно помага – но той не би говорил на английски, освен ако не се затруднявате с френския! Той просто те въвлича в културата му.“
Тази култура се отразява. Новата тренировъчна база, която се открива точно в момента на пристигането на Ламб, може да спомогне за нарастването на признанието му, както и за изиграването на първия домакински мач с новата трибуна, когато 16 000 вманиачени запалянковци ревнаха и се опитаха всячески да я завъртят извън оста ѝ, докато отборът унищожаваше Клермон. След всичко това Ламб се замисля и казва пред Rugby World: „Това е много специално място. Ако трябва да съм честен, сега все още говорим за това, моето семейство, и бихме искали да останем там“.
Просто има нещо в това пристанище на атлантическия бряг. То ти влиза под кожата. Уини Атонио напуска Нова Зеландия през 2011 г., само на 21 години. Той все още е там. Левани Ботиа пристига през 2014 г. и е вкоренен с тухлите. И още повече, че други се изказват изключително позитивно за него.
„За първи път чух за Ла Рошел през 2014 г.“, казва двукратният носител на Световната купа Виктор Вито, кивито, което завърши кариерата си в Les Maritimes. „Джейсън Ийтън вече беше напуснал Нова Зеландия и играеше в Ла Рошел. Аз все още играех за Hurricanes и той се прибра за малко вкъщи и се засякохме на кафе. Каза ми, че Ла Рошел е готино малко място. Ръгбито ставало все по-добро, но пък тогава цял куп добри момчета можели да направят нещо.
„Бях на поне една година разстояние, дори да мисля за напускане на Нова Зеландия, със Световната купа на следващата година, така че беше добре да знам, но аз просто щях да запазя това в резерв за всичко, което може да се случи.
„Със сигурност, към времето на Световното първенство през 2015 г., реших, че е добър момент да напусна и Ла Рошел и Улстър бяха двата клуба с най-добри оферти. В крайна сметка, като имах Джейсън Итън тук и като видях част от ръгбито, което бях видял да играят (в YouTube), си помислих, че това е наистина вълнуващ проект, от който мога да бъда част, не само на терена, но и извън него.“
Той приключи участието си с голяма победа за града, попивайки победата над „Лейнстър“ за „Heineken European Cup“. Това беше специален момент. Но той също така вярва, че Ла Рошел са се превърнали във велик отбор, като са играли по своя начин. Той говори за ДНК на Ла Рошел. Заговори се за желанието да тичат.
Но в унисон с еволюционното желание, което изразява Мор, Вито приема, че е вложено и умението да се рита – пряк отговор на това, че през последните години защитите стават все по-сплотени. И, разбира се, във Франция не може да се просперира без силен лайн-аут или схватка.
Ламб разказва, че стилът на игра е лесен за възприемане, след като се разгадае езикът. На противниците сигурно им е писнало да го виждат – тези жълто-черни вълни, които се разбиват. Вито обаче добавя и още една малка брънка към това, като казва: „Съществува и духът на Ла Рошел. Има малко история на бунтовнически град (тук се е състояло последното въстание на хугенотите срещу френската корона). Те почти винаги са имали нещо на раменете си. Така че това има някакъв смисъл с начина, по който сме дошли от нищото и как винаги се опитваме да се борим.“
В онези дни бунтовниците не само отблъскват силите на кардинал Ришельо, но и подобаващо задържат английските флотилии. Пристанището е било фронтовата линия на една продължаваща война.
По-късно пристанището е превърнато в парти зона. Кой може да забрави сцените след неотдавнашната победа в турнира за „Heineken Cup“, когато автобусът на отбора едва се виждаше през морето от хора и мъглата от сигнални ракети. И както ни обяснява Мор, Vieux Port има история, в която е приютявал замаяни фенове.
„Когато спечелихме промоция през 2010 г., не знаехме какво ще се случи в Ла Рошел. Затова се върнахме с автобуса от мача в Брив, не бързахме, изпихме няколко бири. Накрая пристигнахме обратно в Ла Рошел и по улиците нямаше никой и си помислихме, че това е много странно.
„Стигнахме до пристанището около 2 часа през нощта и видяхме всички тези хора, казват, че там имало 25 000 души. Слязохме от автобуса и на пристанището не беше останало нищо за пиене. Бяха свършили бирите.“
Това е невероятен анекдот, който показва, че сцените през лятото не са били нищо ново. Но не забравяйте: еволюция. Отборът, който стои на едно място, бива надминат. Феновете трябва да бъдат грабнати от вниманието и разтърсвани, постоянно. Така че Мор, с бизнес шапката си, добавя: „Това е много важно: „Няма доказателства, че това ще остане така. Бюджетите се увеличават, качеството на играчите се повишава, но това е общностен проект. Така че предизвикателството сега е да го запазим като общностен проект, но да навлезем в нова ера, която е много по-професионална и в която залогът е много по-голям.“
Ламб ни казва, че „играчите знаят, че са големи късметлии да имат такъв тип фенска маса“, но е окуражаващо да чуеш, че клубът все още иска да им предложи повече. Там, толкова далеч от най-близкия им съперник от Топ 14, Бордо, те са отгледали нещо уникално. И по някакъв странен начин всички искат собствениците на клуба да се забавляват непрекъснато. Да се чувстват възнаградени.
Кой може да ги вини. Бизнесът в града процъфтява. Приемете промяната.
Rugby pod 