Неотдавна британски вестник предложи английските играчи да бъдат възпрепятствани да се присъединят към френски клуб за доброто на националния отбор. Посочвайки факта, че Англия е спечелила общо шест мача в последните три първенства на „Шестте нации“, [1] Daily Telegraph заяви, че последното нещо, от което се нуждае треньорът на Англия Стив Бортуик, е „да вижда такива като [Маро] Итоже да се прехласват всеки уикенд във френската Топ 14“.
Като доказателство за опасността, пред която е изправен всеки чуждестранен играч, който приеме еврото от Топ 14, вестникът цитира случая с Джони Секстън. Според Дейвид Нюсифора, директор по представянето на Ирландия, Секстън се е завърнал от два сезона в Racing 92 “ пребит, посинял и без форма“. В Лейнстър са се погрижили да го възстановят, като са ограничили игровото му време до минимума.
Секстън започна 21 мача от Топ 14 и европейския шампионат през първия си сезон в Racing (2013-14 г.) и 14 през втория; през последните 7 сезона в Лейнстър – без да броим този сезон, халфът е започнал средно по 9 мача от URC и Европейски турнири.
Има два очевидни контрааргумента срещу тревогата, изразена от мнозина в Англия, че най-добрите им играчи ще бъдат „прегазени“ до смърт от такива като Тулуза, Монпелие и Расинг; първият е формата на френския отбор през последните няколко сезона. Техните играчи не изглеждаха изморени, тъй като направиха серия от 14 победи, включително Големия шлем на Шестте нации през 2022 г. През миналия сезон международното трио на Тулуза – Антоан Дюпон, Ромен Нтамак и Томас Рамос – започна 19, 22 и 23 мача за своя клуб. Досега през 2022/23 г. Дюпон е започнал 14, а дори не сме стигнали до края на сезона.
Не това, че е бил претоварен, направи двата сезона на Секстън в Париж неуспешни, а по-скоро фактът, че той не беше подходящ за новата среда. От самото начало той изпитваше носталгия по дома и така и не успя да се аклиматизира към френската култура. Впоследствие Лоран Лабит, тогавашният треньор на бековете на Racing, призна: „Така и не успяхме да намерим добър начин да работим заедно“.
Другият контрааргумент се нарича Джони Уилкинсън. Когато през 2009 г. той премина от Нюкасъл в Тулон, кариерата му беше на косъм. Четири години, съсипани от контузии, накараха мнозина да се чудят защо клубът от Лазурния бряг е похарчил луди пари за английския халф.
Мон Дьо, дали са си върнали парите? През първия си сезон Уилкинсън започна 22 мача на национално и европейско ниво, а през втория – 24, като междувременно отиде да играе за Англия в „Шестте нации“.
Последният сезон на Уилкинсън в Тулон е през 2013/14 г. (дотогава той се е оттеглил от международното ръгби), когато на 34-годишна възраст започва забележителните 27 от 32-те мача на клуба, когато те печелят Топ 14 и Купата на шампионите. Явно това, че французите са го претоварили, не е навредило на играта на Джони. Помогна му и това, че положи усилия да научи езика и да се адаптира към новия начин на живот.
Същото може да се каже и за Ник Абенданон в Клермон, Иън Балшоу в Биариц, Джеймс Хук в Перпинян, Карл Фърнс в Лион, Тревър Бренън в Тулуза и Грегор Таунсенд в Брив. Всички те се радват на успешен престой във Франция, както и Зак Мърсър, който е нещо като култов герой в Монпелие.
През миналия сезон бившият номер 8 на Бат започна 24 мача, за да бъде обявен за играч на сезона в Midi Olympique, а през тази кампания Мърсър вече има 22 мача, като до края на сезона остават два месеца.
Хук се премества от Оспрей в Перпинян за три сезона през 2011 г. именно за да получи повече игрово време, което впоследствие се отразява: „Това ми даде опит да играя в друга лига и ме извади от зоната ми на комфорт, като трябваше да говоря друг език и т.н.“
Всеки англоезичен играч, който подписва договор с френски клуб, напуска зоната си на комфорт в среда, в която много неща се правят по различен начин. Преди 15 години Брив премина през фаза на подписване на договори с англичани, сред които бяха Стив Томпсън, Анди Гуд, Бен Коен и Рики Флути, но единственият, който се възползва от френския си опит, беше Джейми Нун. Интервюирах бившия център на Нюкасъл и Англия през 2013 г., малко след като беше направил последното от 84-те си участия за клуба, и той ми разказа какъв е бил ключът към успешните му четири сезона в Брив: „От самото начало дойдох с отворено съзнание“, каза той. „Първите няколко месеца се борех, но докато някои от момчетата [англичани] се стресираха и дразнеха от определени неща, аз просто си помислих, че може и да тръгна по френския път.“
Преди десетилетие френското ръгби изоставаше от своето британско копие по отношение на физическата подготовка и храненето, но тази разлика вече е преодоляна и повечето клубове от Топ 14 разполагат с тренировъчни съоръжения, които превъзхождат съперниците им от Премиършип. Това се дължи на факта, че клубовете разполагат с пари, които се генерират от по-големи приходи и особено от по-големи договори за излъчване. През декември 2020 г. BT Sport поднови телевизионните права за още три години на обща стойност 110 млн. паунда; три месеца по-късно Canal Plus подписа нов четиригодишен договор с Топ 14, който е на стойност приблизително 98 млн. паунда на сезон.
Финансовата разлика между Топ 14 и Премиършип само ще се увеличава, тъй като френското ръгби ще се възползва от домакинството на Световното първенство през 2023 г. Следователно през следващите години Топ 14 ще се превърне в това, което е английската Висша лига за европейския футбол: най-доходоносната, вълнуваща, бляскава и конкурентна лига, в която искат да играят големите имена. От друга страна, Премиършип ще се превърне в отговора на ръгбито на френската Лига 1: няколко прилични клуба в иначе посредствено първенство с посещаемост, която е малка част от тази на Топ 14.
Ако RFU настояваше най-добрите англичани да останат в страната, това щеше да е акт на голямо самонараняване; нека играят във Франция и да се тестват всяка седмица срещу най-добрите играчи в света. Погледнете френския футболен отбор: той спечели Световната купа през 2018 г. и беше финалист през 2022 г. От 25-те играчи в Катар само шестима са играли за клубове от Лига 1. Очевидно това не се е отразило неблагоприятно на френския отбор. Напротив, това, че играят футбола си в Англия, Германия или Испания, ги е подобрило.
По всяка вероятност няколко от англичаните, които наскоро подписаха договори с френски клубове, няма да се насладят на този опит. Други ще се развиват добре, както Ник Абенданон, който през 2014 г. напусна Бат и премина в Клермон. През следващата година халфът беше обявен за играч на годината в Европа, а през 2017 г. беше част от отбора на Клермон, който спечели титлата в Топ 14. През 2020 г. Абенданон се присъедини към Ванс в ProD2 и въпреки че се пенсионира в края на този сезон, той ще остане във Франция, като треньор по професионалните умения в Байон.
Той не вярва, че английските играчи, които идват във Франция, ще бъдат “ прегазени“. „Френското ръгби се промени много през последните години“, казва той. „То стана много по-професионално по отношение на грижата за играчите, храненето и физическата форма. Бих казал, че в Клермон за мен се грижеха по-добре, отколкото в Англия.“
Това отчасти се дължи на факта, че Абенданон е бил едно от бижутата в короната на Клермон, а съветът му към английските играчи, които идват във Франция през следващия сезон, е простичък: „Важно е да направите добро първо впечатление“, казва той. „Френските момчета в отбора ще ви уважават и това ще улесни живота ви с местните.
„Лятото преди да се присъединя към Клермон тренирах много усилено, защото исках да бъда в най-добра форма, и това ми се отплати. Влязох на терена и никога не погледнах назад. Мислех, че Бат е град на ръгбито, но не е така, със сигурност не е в сравнение с Клермон, Тулуза или Байон, където всички говорят за играта. Ако играеш добре, хората искат да разговарят и това отваря врати.“
Според Абенданон, феновете правят Top14 уникална и най-вълнуващата лига. „В Топ 14 имаш чувството, че всеки мач е много по-голям, отколкото у дома“, обяснява той. „Стадионите, публиката, шумът, всичко. И това наистина те мотивира, защото ние сме състезателни същества и в тази среда искаш да бъдеш най-добрият, който можеш, за да покажеш на французите, че заслужаваш да играеш всяка седмица.“
Англичаните трябва да имат право да представят страната си, независимо къде играят клубно ръгби. Ако се възползват максимално от тази възможност, това ще ги подобри като играчи, а оттам ще подобри и националния отбор. Представянето е по-важно от местния егоцентризъм.
Rugby pod 