Пол Торбърн: Тестовото ръгби се превръща в „цирк“

PETER JACKSON

WORLD Rugby е обвинен, че е „съсипал международната игра“, като е позволил на Уелс да селекционира английския пилиер Хенри Томас.

Правилото, позволяващо на играчите да сменят своята страна три или повече години след последното си участие в тестове, използвано от Джак Демпси при преминаването му от Австралия в Шотландия, е атакувано от Пол Торбърн, все още единственият играч, извел Уелс на подиума на Световното първенство.

Торбърн, чиято късна конверсия на тъчлинията срещу Wallabies осигури на Уелс третото място на първото състезание през 1987 г., упреква World Rugby, че е превърнал въпроса за правото на участие във „фарс“.

„Хенри Томас уелсец ли е или англичанин? Торбърн, бивш капитан на Уелс и директор на турнира за Световната купа през 1999 г., казва пред The Rugby Paper. „Световното ръгби трябва да вземе решение и да престане да си играе. Националната гордост е неприкосновена, или би трябвало да бъде.

„Вашата страна е Ваша страна. Не можеш да я смениш с друга, защото
се случва да ви е удобно или защото е удобно на страната, която се нуждае от вашите услуги. World Rugby така се подигра с правилата за допустимост, че позволи на Уелс да избере човек, който вече е бил картотекиран за Англия.

„На Хенри Томас не трябва да му се позволява да играе за Уелс. Неговата принадлежност е към Англия. Той хвърли шапката си на ринга с Англия, защото е роден там и е израснал там“.

Торбърн се отнася към този въпрос също толкова страстно, колкото и когато се премества в по време на изпълнението на химна като капитан на Уелс. Той е категоричен, че World Rugby греши, като позволява на играчи като Томас и Демпси да използват роднински връзки, когато са избрали да играят за страната, в която са родени.

„Международното ръгби не бива да бъде въртележка като клубното ръгби, където можеш да сменяш отбора, за който играеш, на всеки няколко сезона“, казва той. Но World Rugby позволи да се превърне точно в това. Те съсипват играта.

„Те имаха достатъчно време, за да решат този въпрос. Твърде дълго време те правеха нелепо лесно за южноафриканците, новозеландците и австралийците, които не бяха достатъчно добри за Springboks, All Blacks или Wallabies, да се окажат в „Шестте нации“.

„Всичко, което трябваше да направят, беше да живеят в избраната от тях страна в продължение на три години и в крайна сметка щяха да играят за тази страна. Едва наскоро Световната купа увеличи този срок на 5 години, но той все още е твърде кратък. В Нова Зеландия все още има играчи, които си мислят: „Вероятно не съм достатъчно добър, за да попадна в All Blacks. Въпреки че цял живот съм правил Хака, ще рискувам да отида в Обединеното кралство и да се надявам да стана англичанин, уелсец или шотландец“.

„Те създадоха цирк и това не допринесе с нищо за авторитета на тестовото ръгби. Позволяването на играчи от един край на света да изберат държава, за която се надяват, че ще бъдат достатъчно добри да играят, обезценява шапката.

„Духан ван дер Мерве е много добър играч, но в него няма нищо шотландско. Същото се отнася и за Бънди Аки, Джеймс Лоу и Джеймисън Гибсън-Парк в Ирландия. В тях няма нищо Ирландско.

„Уелс е избрал своя дял от играчи, които попадат в същата категория, като най-скорошният пример е Хадли Паркс от Нова Зеландия. Това превръща във фарс нещо, което никой не трябва да има право да подменя – националната си идентичност. Моето мнение никога не се променя. Играеш за страната си и тя може да бъде само една. Или си уелсец, или не си, или си новозеландец, или не си, или си южноафриканец, или не си.

„Когато бях турнирен директор на Световната купа по ръгби (през 1999 г.), те направиха изявление, в което се казваше, че искат да направят международното ръгби много по-конкурентна среда. За целта щяха да развият най-добрите държави от второ ниво по онова време – Фиджи, Тонга, Самоа, Канада.

„На следващия дъх те подкопаха амбициите на тези държави, като позволиха на играчите да се преместят в друга държава и да се квалифицират за три години. Сега позволяват на всеки, който е минал три години от последния си тестови мач за страната си, да се огледа и да играе за друга държава чрез родословието си.

„Бил Бомонт и управителният съвет на World Rugby трябва да си тръгнат. Те объркаха законите и направиха играта по-опасна за здравето. Сега те играят с международно право, което подкопава всичко, за което се бореше Бил, когато беше капитан на Англия“.