Невъзможността на Лейнстър да продължи блестящото си първо полувреме им коства финала, а не решенията на Яко Пайпър

Секстън, който не игра, потърси Пaйпър след мача

В съботния финал на Купата на европейските шампиони имаше всичко – блестящо ръгби, малко съдийски спорове, „инцидент“ извън терена на полувремето и обвинения в неуважение и размахване на пръст на Яко Пaйпър след мача. Всички инциденти извън терена бяха отразени за първи път в ирландската преса и въпреки че те може да не са от съществено значение за феновете на чистото ръгби и със сигурност не и за организаторите на турнира – European Professional Club Rugby („EPCR“), за журналистите този списък е повече от добре дошъл.

Преди няколко седмици бях критикуван за това, че съм критикувал избора на място за провеждане на финала. Някои изтъкнаха техническата подробност, че стадион „Авива“ в Дъблин не е класифициран като терен на „Лейнстър“. Това може и да е така, но не променя аргумента, че е много по-справедливо финалът да се проведе в град в неутрална държава. Ако това беше направено, нямаше да се повторят твърденията на ръководството на клуба от Ла Рошел и на ирландеца Ронан О’Гара, техен старши треньор, за неблагоприятно третиране на отбора, който според тях твърдо е бил домакин.

Със сигурност е възможно да се погледне кои държави не са представени на четвъртфиналната фаза и да се потърсят такива като домакини. Възможно е финалите да се провеждат по-често в Италия, Шотландия или Уелс, което не би било лошо и би спряло подобни обвинения и неприязън.

Изглежда, че злобата е започнала още преди началото на мача, когато капитанът на „Ла Рошел“ Грегъри Алдрит е обвинил своя съперник Джеймс Райън в неуважение при хвърлянето на жребия. В зависимост от това кой разказ ще прочетете, това е станало или защото Райън е отказал да погледне Алдрит в очите, или обратното – гледал го е, и че Райън е закъснял.

Версиите на историята с поглеждането са взаимно несъвместими и освен това нямате право да диктувате как да ви гледа противникът, когато се срещнете. Това, което имате право да очаквате, е вашият опонент да не закъснява за това събитие преди мача. Мярката за закъснение е проста. Ако едната страна не се яви навреме, а съдията и асистентите винаги информират и двете страни за точния час, трябва да се счита, че отсъстващата страна е загубила жребия. По този начин се предотвратява всяко изкушение за едната страна да се отдаде на игра, която, макар и да не е най-лошото поведение, е нещо, от което ръгбито не се нуждае повече.

Що се отнася до сбиването на полувремето, от EPCR потвърдиха, че разглеждат инцидента, който, ако наистина се е случил, е станал след мъчително първо полувреме, в което „Лейнстър“ е можел да реши мача, а „Ла Рошел“ е бил подложен на изключителен натиск. Те трябва да разгледат и твърдението, че Секстън се е опитал да направи забележка на Пaйпър, който, по мое незаинтересовано мнение, даваше на Лейнстър зелена светлина, когато ставаше въпрос за спорните решения. Със сигурност нищо от това, което е направил или не е направил, не е причинило загубата на Лейнстър и да се твърди обратното е най-лошият вид озлобление и нагъл опит да се избегне отговорността, като се обвиняват длъжностните лица.

Ако трябва да сме честни, ако Секстън и някои фенове се опитват да обвинят Пайпър, те са малцинство. Повечето привърженици на „Лейнстър“ бяха напълно реалистични в обобщението си за играта и в следните наблюдения, които не могат да бъдат оспорени от разумните наблюдатели на ръгбито.

През първите 12 минути на мача Лейнстър показа почти перфектна игра. Тактическата проницателност на техните треньори и способността на играчите им да изпълняват определените стратегии доведоха до това, че те поведоха със 17:0. Това включваше много умен похват с лайн-аут за първото им есе и още по-добър план с 50:20 удара за второто. Ла Рошел, които също бяха с човек по-малко в този момент, бяха близо до това да бъдат потопени, както по-късно призна О’Гара. Малко отбори можеха да съберат не само волята, но и силата да продължат да се борят и, погледнато в ретроспекция, останалите им усилия в защита бяха толкова важни, колкото и точките, които отбелязаха преди полувремето.

Нека разгледаме истинските причини за загубата на „Лейнстър“. Те бяха физически неспособни да поддържат усилията си през първото полувреме, особено когато загубиха капитана Райън. През второто полувреме схватките им бяха проблемни и бяха жестоко надиграни при брейкдауните. Те не успяха да се освободят от почти постоянния натиск, като лошо изпълняваха директни излизания от своите 22. Две пропуснати възможности за конвертиране и невъзможността или отказът да се направи опит за дроп-гол в последните минути оставиха точките извън борда. Решаващ беше безсмисленият, но безспорно правилен червен картон, даден само две минути преди последния съдийски сигнал, докато „Лейнстър“ се намираше на линията на „Ла Рошел“. Нито един от тези пропуски не беше дело на длъжностните лица. Не се заблуждавайте, че победата далеч от дома, след това начало, не е нищо друго, освен чудо на Ла Рошел.