Всички казваха, че този решаващ мач за Големия шлем ще бъде лесен, но в продължение на цял час той беше всичко друго, но не и това
Ударът беше от страничната линия, труден за изпълнение. Второто есе на Дан Шийн току-що бе извело Ирландия напред с 22:7 12 минути преди края и „Авива“ бе в пламъци. След всичко това имаше разрешение партито да започне. Почти никой не обръщаше внимание на Секстън, сякаш нямаше значение дали щеше да вкара добавка или щеше да започне да подмята топката нагоре и да я хваща на врата си.
Но Секстън знаеше. Той отдели на удара същото внимание, както на всеки друг, който е изпълнявал през 13-те си години игра в „Шестте нации“. И когато тя премина през стълбовете, той вдигна двете си ръце във въздуха и потегли обратно към мястото си въодушевен. Последният му удар в турнира постави три попадения между отборите. Той знаеше, че това е Големият шлем.
И с него всички издишаха. Резултатът тук разказва една приказка. Това не беше разходка, каквато предполага победата с бонус точка. Може би най-сладкото нещо в нея беше, че Ирландия си тръгна в края, знаейки, че е заслужила всяка част от нея. След всички очаквания, след всичко, което трябваше да направят с грозната победа.
[ Ирландия си осигури исторически четвърти Голям шлем, за да даде на Джони Секстън перфектното изпращане от Шестте нации ]
„Говорихме за този ден още преди осем седмици – каза Секстън след това. „Поставихме си за цел да спечелим Големия шлем и това е то. Днес не успяхме да го постигнем, макар че се справихме задоволително.“
Истината е, че не сме свикнали с тези неща. Цялата тази увереност и свободолюбието не са ни присъщи. Ще се опитаме да го направим, но няма да се чувстваме съвсем комфортно. Цяла седмица цялата страна си играеше на водещи играчи, убедена, че Големият шлем е само въпрос на качване в автобуса. В историята на ирландския спорт това вероятно беше уникално.
Помислете за това. Кога е имало ирландски спортен празник, в който поражението е било толкова далеч от изключване? Случвало ли се е след Аркъл? Нито мач срещу някоя дребосъчка (моля, не се смейте в гръб), нито приятелски мач без последствия. Но срещу Англия, за Големия шлем, всичко беше поставено на карта. И все пак този уикенд бихте имали по-голям шанс да намерите любител на чай в Темпъл Бар, отколкото някой, който си е представял, че Ирландия ще загуби тук.
И все пак бяхме там, след половин час игра, и не само че нямаше никакви признаци за победа, но Ирландия изоставаше с 6:3. И не просто изоставаше, а беше заслужено. След като прекарахме шест седмици в объркване на съперника с пасове, обрати и сложни линии на движение, сега те объркваха най-вече себе си. Джони Секстън изпусна пас, Тадхг Фърлонг бутна топката напред. Дори Хюго Кийнън, който обикновено е безупречен, направи отиграване което даде на Англия лайн-аут в ирландските 22 м.
Ирландия, както колективно, така и индивидуално, преживя добър старомоден шок. По-добър отбор от Англия със сигурност щеше да развали партито. Отборът на Стив Бортуик се стараеше, целият настръхнал и упорит, като аплодираше всяка отсъдена дузпа, сякаш беше есе. Оуен Фарел риташе точките си и докато Ирландия се трудеше в другия край, това ги оставяше с шанс.
Те също продължиха да го правят. Десетте минути преди почивката трябваше да сломят гостите. Първо Шийхан се възползва от подаването на Джош ван дер Флиър от лайн-аута, за да отбележи първото ирландско есе. Скоро след това Фреди Стюард си изкара червен картон, след като засече високо Кийнан и вероятно имаше и лош късмет. Това наистина трябваше да е всичко. Четири точки по-малко, един човек по-малко, далеч от дома – Англия трябваше да бъде победена.
Но не бяха. Поне за известно време. Всички предположихме, че изгонването означава, че Ирландия ще премине от лутане в тъмното към блъскане по ключа за осветлението, но не беше така. Англия изкара третата четвърт на върха, изтласка Ирландия назад, забави всичко, измъкна наказателен удар на Фарел, за да доведе резултата до 10:9.
Това не беше заложено в сценария. Никой не е казал нищо за това, че 20 минути преди края на мача Англия има само една точка аванс. Никой, никъде, нито веднъж през цялата седмица не е изпънал врата си и не е предупредил всички да внимават с предположенията си. Ирландия беше в задънена улица. А сега?
Намесиха се Джеймисън и Джони. Първо Гибсън-Парк раздвижи Ирландия на терена с удар и преследване. Скоро след това Секстън пусна крос кик в пространството, където щеше да бъде Стюард – червеният картон най-накрая си каза думата и в последвалия хаос Ирландия получи петметрова схватка. Пускане, рециклиране, смяна на движението. Бънди Аки към Роби Хеншоу, най-после пространство за дишане.
Rugby pod 